За привикването, свикването и навиците

За привикването, свикването и навиците


Магически градини и вълшебни отношения

Обичам да си представям човешкото сърце като една къща пълна със стаи, които са пълни със спомени, снимки, хубави моменти, сълзи и когато каквото се полага. Всеки преминаващ през живота ни си намира своето местенце в тази КЪЩА-СЪРЦЕ.

За специалните хора и за специалните отношения в къщата има тайна градина – красива и магична, пълна с цветя и аромати, с удобни места за разговори, внимание, общуване във всяка форма и по всяко време. В началото обитателите на тази тайна градина се грижат за всеки детайл с цялото внимание, на което са способни. Поддържат естетиката, чистотата, красотата, правят го навреме и с желание, старателно и пожелателно.

Човешките отношения са като нежни, крехки цветя. Отначало само семена, възникващи сякаш от нищото, чакани да се покажат на повърхността, да покълнат, да се разлистят и да разцъфтят. Отглеждани с любов и любопитство, с трепет и вълнение – дали ще се получи, дали ще покълне нещо, дали ще отгледаМЕ нещо с грижата и вниманието, които влагаме в тези отношения.

Всяка връзка – приятелска или интимна, възниква като семенце на растение, което може да прерасне в цвете, в храст, в дърво или не. Може да избуее и после да изсъхне. Може да се превърне в красива магическа градина, а може и да повехне бавно и неусетно.

През годините на изучаване на човешката комуникация и общуване, знам с абсолютна убеденост, че всеки вид отношения – лични, служебни, приятелски, интимни, изискват грижа. Подобно на цветята, храстите, дърветата. Преди да се превърне в корона върху стабилен ствол, дървото също е било крехък филиз, подвластен на вятър и метеорологични условия.

Дори и онези, специалните отношения, възникващи като неизбежни съдбовни срещи, променящи светове и вселени, дори и те имат нужда от грижа. Даже още повече. Защото най-лесно се привиква с хубавото, с онова във вълшебната градина. А привикването води до свикване, свикването до навик, а навикът е пагубен за всяка връзка и отношения, защото означава само едно – вълшебната градина е вече даденост, фон, нещо обичайно и обикновено, за което няма нужда да се грижим. Тя си е там с или без нашата грижа.

Но пак да се върнем на цветята, храстите и дърветата – те си искат целувките на водата, любовта на слънцето и притихването на нощта. Никой друг не може да се погрижи за нашите цветни отношения. Само ние сме способни на това с грижа, любов, внимание, постоянство, НЕсвикване и НЕприемане на нещо специално за нещо дадено. Най-лесно е да оставиш другия да полива, да плеви, да поддържа, защото така или иначе го прави. За вълшебства и магически тайни градини, трябват обаче двама.

Нека помним, че в природата нищо не се губи, почвата се обновява, пролетта идва, вятърът носи нови семена, от които кой знае каква магия може да покълне.