Пролетта е време за прочистване, за разтребване и за подреждане. В този брой ще поговорим за подредбата на душата, за силата на прошката и лечебното действие на забравата.
В младежките ми години имах типичното изпитание и каляване на егото, преживявайки изневяра. Младост, влюбване, любов и раздаване до мига, в който се появява ситуация, която те оставя без сили и те „дарява“ с агония и изтезание над себе си. Минава време, душата се лекува, раните заздравяват, разбираш, че лесно не се умира и че всъщност страда егото, а не сърцето. Прощаваш. И на другия и на себе си. Но остава онази горчилка, която трудно се преглъща. Която те кара да се задавяш от обида, гняв, понякога омраза, а и други неприятни и негативни емоции.
Изправена пред „житейския урок“, получих един от най-ценните съвети от баща ми, който тогава ми каза – „Ще простиш, но няма да забравиш“. И наистина простих. И наистина не забравих.
Силата на прошката е неоспорима. Но се иска още повече сила и самодисциплина, за да забравиш стореното, да продължиш напред с чисто съзнание, в което не си закачен на куката на страдаща душа, плачещо сърце и празнини, запълващи се с гняв, омраза и лоши чувства. Когато някой те нарани и когато поставиш себе си в ролята на страдащия (защото ние сами се поставяме в тази роля), най-лесното е да потънеш и да приемеш жертвената роля на обидения.
Прошката има лечебна сила. Забравата обаче, не само лекува, а и заздравява, създава позитивна енергия и дава крила. А всички се нуждаем от крила, когато искаме да отлетим на по-хубаво място. Правилният ред е първо да простим и след това да забравим. Ако си позволим първо да забравим, то тогава рискуваме да не научим уроците и да не извлечем поуките.
Прощаването и забравянето са нещо чудесно на теория, но в реалността са нещо трудно. Има полезност в прощаването, но има ползи и в не-забравянето:
Прошката е критично важна за нашето емоционално здраве. Отказвайки да простим на някого, ние избираме да задържим гнева и горчивината, създадени от действията им. Избирайки да задържим гнева и да му позволим да ни “изяжда“, ние ставаме раздразнителни, нетърпеливи, разсеяни и дори физически болни. Прошката е изцяло за нас, а не за другия човек. Ние не прощаваме на другите, защото го заслужават, а прощаваме за себе си, за да си дадем път напред.
Прощаваме, защото не е възможно да се освободим напълно от разрушителните емоции вътре в нас, докато не простим. Прошката не е правосъден казус, а казус на сърцето.
Можем да се поучим от миналия опит. Трябва да вземем поуките, да запомним урока и да продължим напред. Това може да означава да продължим с или без човека, който ни е наранил. Дори и в разгара на дадена ситуация, можем да научим много за себе си – кои са болезнените ни копчета и кой ги натиска, от къде се провокира свръхчувствителността ни и как се справяме с нараняването, което съпътства отношенията с важен за нас човек. С това ново познание за себе си, ние се екипираме по-добре за бъдещи отношения и за неизбежните конфликти, които ги съпътстват.
Прошката заздравява отношенията ни. Всички връзки и отношения могат да бъдат възстановени, дори да се задълбочат и да процъфтят, не въпреки това, което се е случило в миналото, а поради него. Прошката подсилва ангажираността ни към по-добри отношения в бъдеще.
Ние се предпазваме от това да се окажем жертва в същата ситуация отново. Не е добре да дълбаем в случилото се и да го преживяваме отново и отново. Далеч по-полезно е да запомним случилото се като поука и урок. Само защото сме простили на някого, не означава, че ще изберем да останат в живота ни. Понякога най-полезното нещо е да простим и да продължим без тях.
Има голяма стойност в усъвършенстването на умението да прощаваме без да забравяме. Грижата за собственото физическо здраве и психическо състояние изисква регулярно прощаване на другите. Помнете, че го правим за себе си, а не за другите. Не се вманиачаваме, но и не забравяме важните и ценни уроци.
Станфордският преподавател д-р Лъскин изучава в продължение на 6 години как хората продължават напред, прощавайки на себе си и другите. „Прошката е инструмент, чрез който се изправяме срещу това, което сме направили в миналото, отразяваме грешките си и продължаваме напред. Не означава, че извиняваш и приемаш случилото се. Не означава, че забравяш. За всяко нещо си има причина. Има си сезон за страдание и съжаление. Това ни е необходимо. Но сезонът свършва, светът продължава и ние трябва да продължим с него.“ Д-р Лъскин предлага няколко начина за това продължение:
1.Да определим причината. Повечето хора изпитват затруднение да простят на себе си едно от следните четири неща
- Провал в някаква значима задача, като например създаването на успешен брак.
- Нараняване на някого чрез действията ни.
- Вреда на себе си чрез начина на живот: например алкохолизъм или друга саморазрушителна зависимост.
- Не сме направили нещо, което считаме, че е трябвало да направим.
Определянето на причината отключва процеса на прошка. Това позволява да се раздроби на малки части стореното, да се разгледа от различни ъгли и от разстояние, а с това започва и оздравителния процес.
2. Да осъзнаем чувствата. Споделянето с доверени хора за това какво сме направили и вредата, която сме нанесли, ни дава възможност да получим подкрепа, грижа и съвет. Споделянето ни напомня, че всеки прави грешки. Споделянето на стореното ни помага да отразим случилото се в друго огледало (друго мнение) и ни предпазва от това да навлезем във фаза на отрицание, потискане и забрава.
3. Да разберем какво искаме. Не е задължително да търсим близост с човека, който сме наранили, но е необходимо да се освободим от срама и вината и да намерим спокойствието и собствения си център. А това е нещото, което трябва да искаме.
4. Да се разделим с нереалистичните очаквания. Повечето от нас имат набор от подсъзнателни правила, които кръжат в дълбините на подсъзнанието ни за това какво поведение можем да очакваме от себе си. Но тези правила, много от които попити в детството, в действителност невинаги са реалистични.
5. Да идентифицираме болката. Осъзнаването, че чувството за нараняване, мислите за вина и стягащият корема стрес, са усещанията, които ни карат да се чувстваме зле, а не стореното преди 2 минути или 10 години, е ключов мисловен момент. Днешната ни реакция ни към миналите събития е това, което ни причинява проблем. Това са навици, който трябва да си отидат.
6. Да натиснем бутона СТОП. Повтарянето отново и отново на стореното няма да помогне нито на нас, нито на човека, който сме наранили. Така че всеки момент, в който се уловим, че зацикляме в негативната и самообвинителна въртележка на повтаряне и преживяване на събитието, трябва да си наложим да преместим фокуса си върху нещо положително и градивно.
7. Да се извиним. Когато не можем да си простим за нещо, което сме направили на друг човек, понякога всичко което се иска, за да се подобрят нещата, е искрено извинение. Извиненията са най-ефективни, ако са направени лично. Но ако това не е възможно, можем да помислим за „опаковане“ на извинението ни в малко хумор.
9. Да направим редното. Нека правим добри неща, а не да чувстваме зли неща. По този начин не само прощаваме на себе си, но преобръщаме енергийно живота си по изцяло нов начин.
10. Да излезем от ролята на жертва. Веднъж започнали промените, настъпва и времето за излизане от старата роля на жертва и промяна на стария сценарий. Време е да започнем да разказваме нова история в нов сценарий – героична, достойна и позитивна, въпреки всички присъщи човешки слабости.
11. Да си дадем почивка. Чувството за лоши неща, извършени в миналото, може да създаде доста болезнено настояще. Така че, докато се учим как да си простим и да продължим напред, можем да дадем на ума и тялото си почивка от целия срам и вина, като ги заменим с благодарност.
Нека пролетта ви е изпълнена с искрена прошка, полезна забрава и дълбока благодарност!