Мисля, че смело мога да кажа, че съм закърмена със спорт. Още на 6-годишна възраст ме записаха на тенис на корт – малко на шега, с основна цел да не ставам пълничка и да се движа. Пак на шега, следващите 14 години минаха по тенис кортовете из страната и чужбина, по тренировки, състезания и както се казва – цял един живот в програма.
Онзи цитат на популярния автор от Шри Ланка – Thisuri Wanniarachchi, която дори не е била професионален тенис състезател, е показателен за някои от уроците, на които тенисът те учи за цял живот: “Tennis taught me to take chances, to take life as it comes. To hit every ball that comes to me no matter how hard it looks, to give it my best shot.”
Аз и тенисът бяхме в love-hate (любов и омраза) връзка. Имаше дни на върха, имаше моменти на такава неприязън, че едва хващах ракетата. Със сигурност много други спортисти, избрали за професия даден спорт през определена част от живота си, могат да се припознаят и знаят какво имам предвид. На моите 20 всичко приключи. Здравословни проблеми, емоционални причини и няколко операции сложиха край на тази връзка.
Днес, 23 години по-късно, нещо трябва да се спортува. И то редовно. А предвид възрастта ми и старите ми травми – по възможност с любов, посветеност, с усмивка, бавно и дълго. Земното притегляне се оказва много силно и дърпа надолу всичко, което не му противодейства.
Преподавам Мениджмънт и винаги казвам на студентите “Нищо не можете да управлявате, ако не можете да управлявате собственото си тяло. Няма как да управляваш хора и процеси, ако не можеш да управляваш себе си.” Тялото иска движение и потене, мускулите искат тренировка, ставите искат смазване, а травмите… колкото и да е странно, и те искат раздвижване. Многото пътувания не са извинителна бележка, а повод за още повече дисциплина. Травми всички имаме – има лекари за всичко.
Отговорността към болката и собственото здраве също е важна. Има много хора, които попадат в ролята на „жертва“ на болежките си и се обездвижват тотално. А всеки физиотерапевт, всеки опитен спортист и всеки остаряващ осъзнато знае, че обездвижването е най-големият провокатор на болка от стари травми, а също и чест причинител на нови. Всички лекари, при които съм ходила на консултации за моите износени коленни стави казват едно и също – движение, движение, движение. Имам си аптечка за спешни случаи, но най-добрите лекарства си остават разходките в гората и редовният пилатес.
Изкушенията за вкуса и апетита са много и навсякъде – нова държава, нова култура, “хайде и това да опитам, че може да не дойда пак”, “ох, днес ми е едно такова мързеливо”, “дали да не остане за утре”, “нали кантарът е ок” – са някои от честите “пазарлъци”, които водим със себе си. Немалко апликации са в помощ на мързеливите или недостатъчно дисциплинираните – напомнят с аларми, приканват към 10, 20 или повече дневни предизвикателства, напомнят за пиенето на вода, броят калории и какво ли не.Но аз знам – извиненията са вътре в мен, мотивацията също. За да се мотивирам визуализирам моето силно, здраво и красиво „аз“, вдъхновявам се да бъда пример за децата ми и за хората около мен.
Но най-вече запазвам фокус върху най-важното – аз да владея тялото ми, а не то мен. Бъркам в дълбокото, в тенис миналото и вадя воля, мотивация, сила, вдъхновение, амбиция и се движа – йога, пилатес, дълги hiking преходи, разтягане, плажни разходки, плажен тенис, нещо. Обличам клина, вадя постелката, включвам Asana Rebel, Spotify, BetterMe или YouTube и извинения няма. Болките са по-малко, силата и енергията са повече. Ставам, сядам и се движа пъргаво и уверено. Разбира се, има дни, в които просто не се получава. Има други, в които нямам толкова време или сили, колкото ми се иска. Но се вглеждам в тези, през които успявам. И си благодаря. И то, тялото ми, също ми благодари.