Дигиталните пробойни в нашето образование

Дигиталните пробойни в нашето образование

Доц. д-р Даниела Илиева е преподавател във Висшето училище по застраховане и финанси (ВУЗФ) и изпълнителен директор на Фондация “Право и Интернет”. Дисциплините и научните разработки, които попадат в нейната експертиза са управление на бизнес процеси и бизнес комуникации, бизнес етикет и протокол, управление на човешките ресурси. Доц. д-р Даниела Илиева е сертифициран трейнър по Невро-лингвистично програмиране (НЛП) и Коучинг, както и трейнър по Бизнес етикет и международен протокол. Като корпоративен конмсултант и обучител, сред нейните клиенти са Microsoft, Sitel, Pepsi, Unitcargo, Pipe System, Trace, Сдружение на фамилния бизнес, Български зъболекарски съюз, големи правни кантори, както и други частни и правителствени организации.

В България си говорим за много неща и в общи линии винаги се стига до два основни проблема – няма пари или няма достатъчно пари. Това сякаш стана мантра, с която всеки в днешно време може да оправдае дадена липса. И докато преди 20 години темповете, с които се развиваше света, а и България, бяха сравнително по-бавни, то сега разполагаме с безгранични възможности да правим сравнения, да наблюдаваме нечии решения и да се учим от чуждите грешки. И да разберем, че не винаги парите са водещият фактор, от който може да произлезе решение. Всичко това стана до голяма степен възможно заради интернет средата и дигиталните технологии. Информационната инфраструктура в България е на изключително високо ниво и доказателство за това е IT секторът ни. В същото време, обаче, сякаш не може да оползотворим достатъчно добрите ресурси, с които разполагаме. Това не е мое мнение, това е явление, което в световната академичната практика си има име – digital divide (от англ. дигитално разделение). То се изпозлва за описание на различията между тези, които имат достатъчно познания и достъп до технологии, и тези които нямат. Но с намаляването на цената и с увеличаването на достъпността на технологиите, ножицата се отваря все по-широко. Все по-видимо става разделението между тези, които имат уменията за продуктивно и ефективно използване на технологиите, и тези, които ги използват само за социални и ежедневни развлекателни цели. Така стигаме до момента, в който всеки може да работи с фейбук, но не всеки може да създаде таблица в Exel, или по-общо казано – да използва информационните технологии за осъвършенстване на работния процес. Неотдавна, например, стана ясно, че в една от големите български служби пратките за изпращане и получаване се описват в тефтер. Това е само един малък пример, който чудесно описва термина дигитално разделение.

Неравенството в достъпа до технологии е ярко изразено във всяко общество, като някои от факторите, които допринасят за цифровото разделение, включват бедност и лоша инфраструктура, корупция и бюрокрация, както и образование и техническа подкрепа. Образователният фактор в дигиталното разделение е като дилемата за яйцето и кокошката – и двете са взаимно свързани и е трудно да се разбере кое от кое зависи.Въздействията му се срещат във всички сфери на живота, но може би най-ключово се усещат в образованието, където технологии могат да бъдат изключително силен инструмент.

При т.нар digtal divide в образованието има няколко типа несъответствия. Според Digital Divide Council, достъпът до информационни и комуникациоонни технологии в съвременната епоха е широкообхватна тема, която включва както наличието на хардуер, софтуер, аксесоари и мрежи, така и неограничен достъп до надеждна информация, особено при формално обучение. Първото и най-очаквано разделение, което се дефинира, е между хората и учебните заведения, които имат технологичен ресурс, и тези които нямат. Тук причините за разделението могат да са географски, социално-икономически и пр.

Второто несъответствие е между тези, които могат и използват ресурса и тези, които не знаят как. Като се има предвид жизненоважната роля на информационните и комуникационните технологии в училище редица страни в света вече са си поставили за основен фокус да гарантират ефективно равенство в образованието. Усилията за преодоляване на пропастта се увеличават по целия свят и излизат извън това единствено да се предоставят устройства и техника. Някои от най-важните допълнения в стесняване на цифровото разделение включват насърчаване на дигиталната грамотност на доставчиците на образование – учители и обучители. Използват се кампании или стимули, устойчиви партньорства с успешни организации и надеждна партньорска мрежа за споделяне на добри практики. Преодоляването на дигиталната пропаст в образованието е постепенен и скъп процес.

Когато заговорим за образованието в България, несъоответствие има както между достъпа до технологии на ученици от малки (а и не само) населени райони и на такива от по-големите градове, така и между старомодните умения на учителите и високотехнологичните (донякъде идващи “по рождение”) навици на учениците. В Стратегията на МОН за ефективно прилагане на информационни и комуникационни технологии в образованието и науката (2014-2020) са споменати ключови цифри: 2600 действащи образователни институции, 85 000 учители и преподаватели, 100 000 компютърни и терминални устройства. През януари 2019 г. министерството на образованието обяви 76 милиона лева финансиране за 17 национални програми за модернизиране на образованието, което не е малък ресурс. Има стратегия, има инициативи на МОН и на други организации, които се ангажират с образователни проекти. В същото време средствата достигат до едва 15% от училищата, което по-скоро ни говори за разделение.

Ако инвестициите в технологична инфраструктура не могат да бъдат направени веднага, то има и редица други проекти, чрез които да се елиминира поне едното неравенство – това в уменията. Обучения в рамките на образователната ни система, по-специално в развитието на дигиталната грамотност на учителите и тези, ангажирани в образователните процеси, са някои от начините да се гарантира преодоляване на дигиталното разделение. Тези мерки следва да подпомогнат и преодоляването на поколенчески различия и социо-културни бариери. Това от своя страна би дало поне основните за изграждане на една по-силна образователна система, която се развива адекватно и логично на промените в технологиите. Модерният учител не само влиза в час, а и самият той „е в час” с тенденциите. За да заслужи и без друго крехкото доверие и уважение на учениците си, учителят трябва да демонстрира познания освен в предмета на преподаване, а и в начина на преподаване.

Законът за развитие на академичния състав, донякъде задължава преподавателите във висши учебни заведения да се развиват и да актуализират уменията си за работа с дигитални технологии, да творят академично, да участват в конференции и събития, както и нерядко – да участват в национални или международни проекти. Ситуацията в училищата е различна. Не е новина, че учителският състав в България застарява, а размерът на учителската заплата влияе върху интереса на младите към учителската професия. Новина е, че с решение на Министъра на образованието от 2018 г. учителските заплати са повишени от началото на тази година. Това поражда надежда, че професията ще успее да привлече повече млади и гъвкави учители. И тук говоря за преподаватели, които да са наясно, че е необходимо да учебният процес да се адаптира към изискванията на високотехнологичната информационна епоха, а и за такива, които да използват модерните средства, за да вдъхновяват и кореспондират с “вродените” компетенции на подрастващите.

В никакъв случай не искам да принизя или подценя уменията на учителите и директорите, които не попадат в категория “млади”. Напротив. Учителската професия, след може би лекарската, е една от най-благородните. Аз самата се гордея, че я практикувам. Но и тя, както всяка една, трябва да бъде адаптирана и развивана според времето, в което живеем.

Липса на информираност, както и липса на активност от страна на директори и учители, са част от споменатите проблеми при проучването за този материал. По-будните ръководители търсят информация, сглобяват изискваната документация, борят се и успяват да постигнат понякога дори чудеса. Но по-често срещаната практика е учителите да показват пасивност и нежелание да се ангажират с проекти, различни от тези в класната стая. Което донякъде е и разбираемо, защото професията и без друго е достатъчно отговорна, тежка и изискваща.

Нуждата от допълнителна, продължителна подготовка и квалификация в сферата на информационните и комуникационните технологии на преподавателите в училищната мрежа, е посочена и в Стратегията. Активността на българските преподаватели в подобни курсове за дигитална грамост в педагогическата практика е над средните нива в ЕС. Но достатъчно ли е това и процентите всъщност отговарят ли на реалната ситуация в страната?

Не може да не се замислим дали всъщност не са необходими политики за насърчаване на мениджърския опит на учители и директори. Все пак дори и да разполагаме с безграничен технологичен ресурс, ако хората не знаят как да боравят с него, за какво ни е? Трябва да инвестираме не просто в закупуване на техники, но и в обучения. Човешкият ресурс е може би най-големият дефицит, с който се сблъскваме на всички нива през последните години. Затова трябва да се намери начин, с който да се научим да използваме максимално наличните ресурси, за да постигаме нови умения в нова среда. Светът, в който живеем, изисква огромна доза гъвкавост и проактивност. И това трябва да се възпитава в младите. За целта са ни нужни учители, които освен изключително добре подготвени технологично, трябва и да са ментори, фасилитатори и ролеви модели за децата ни.

Leave a Reply

Your email address will not be published.Required fields are marked *