Posts tagged: Даниела

Успехът е отговорност. Отговорността на желания, мечти, решения и последствията от тях. Какво сме избрали като стремеж, мечта или символ на успех, винаги си има цена. Важното е вложено и получено да са в благоприятно съотношение.

Как успехът ще повлияе на някого зависи до голяма степен колко мъдър е човек. Най-голямото престъпление е да остаряваме без да помъдряваме. Култивираното, мъдро его, ще понесе успеха с достойнство, ще извлече ползи, ще допринесе за благото на околните, ще получава, но и ще раздава. Некултивираното его ще се възгордее, ще „си повярва“, ще иска още и още – без наслада от постигнатото, без благодарност и без осъзнатост, че в живота всичко е обмен на получаване и даване.

Успехът е баланс и това, може би, е най-доброто му влияние върху човек.

В навечерието на 11-я рожден ден на дъщеря ми, си спомням каква мечта ми беше тя, през какво преминах, за да постигна този значим успех за мен и колко смисъл и какво удовлетворение ми донесе появата й, както и всеки ден от тези почти 11 години, през които сме заедно. Имам, разбира се, и много други успехи, които ми носят усещане за постижения, удовлетворения, сбъднати желания и радост от живота, но най-големите успехи са винаги много повече емоционално значими, отколкото материално.

Обичам да казвам „Готино е да си важен, но по-важно е да си готин“ и се старая непрестанно да следвам това мото. Ако успехът е важен, нека останем все пак и готини.

По традиция всяка година около рождения ми ден пиша. Получава се нещо като една своеобразна изповедалня, един анализ и рефлектиране върху каква бях преди година и в какво се превръщам след всичко случило се.

Годината между 42 и 43 беше година на полюси – с успешни върхове и емоционални дъна, със смърт и прераждане, с осъзнаване и разтърсване, с големи радости и дълбока скръб. Прекрачих прага на един друг портал на мъдростта. Започнах да виждам всичко по един много по-различен начин. И да не го виждам също, защото зрението ми се влоши. Борбата с двата излишни килограма е вече безсмислена, но борбата за поддържане на младостта ме направи доста по-близка с дерматолога ми.

Станах още по-близка и с децата ми. Да си млад родител (защото на 43 се усещам все още много млада) с големи деца, които са повече от самостоятелни за възрастта си, е безценно. Още по-безценни са дискусиите ни, времето прекарано заедно, споделените пътувания, преплитането на световете ни и взаимното учене. Всеки ден.

Изминалата година ме превърна в университетски професор, но се сдобих и с още една диплома – от университета за душата.

Пропътувах няколко континента, но най-дългото пътешествие се оказа онова в дебрите на душевността ми – от най-високите върхове на постиженията, до горчивата сол на мъртвото море. Все по-често мисля за душата, за смисъла на живота, за договора, който всеки от нас е подписал, идвайки на тази земя, в този живот, за тази Съдба. Мисля и за следата, която оставяме.

На 43 изразът “нищо не е на всяка цена” придобива още по-дълбок смисъл. На 43 ценя по различен начин всеки, който топли сърцето ми. И всеки, който е до мен, когато имам нужда, независимо какво му коства.

Налудничавите емоции, типични за младостта, но може би повече за незрелостта, стихват от онези си екстремални степени и дават място на умерена оценка на всички малки радости и точни мигове, които да запечатам завинаги в книгата на сърцето и в албума на душата. Все по-малко неща ме изненадват, но когато се случи изненада, я оценявам подобаващо.

През тази изминала година се убедих, че щастието НЕ обича тишината. Щастието иска да бъде споделено и изживяно. Достатъчна е тишината на тъгата. Дори любовите придобиха различен смисъл – на осъзнато приемане и на тиха благодарност, защото никой няма утре-то обещано. И защото “имал ли си любов, всичко си имал” … Така казваше татко.

Загубата на татко те прави много сам. И същевременно осъзнат за това колко не си сам – колко много приятели (от истинските), колко много близки (от искрените) и познати (от добрите), колко много роднини (и близки, и далечни) всъщност са до теб. Колко значими са семейството, силата на кръвната връзка и дългогодишните приятелства. Преглъщам сълзите или ги изплаквам, но знам, че има много, готови да поплачат с мен и да споделят тъгата.

В навечерието на 43 си подарих време – време за душата – време с децата, време за разходки в гората и за разходки по пясъка, време за ушиване на един символичен гоблен, време за мисли, пътувания, спомени, снимки, изгреви и залези. Енергията на децата и енергията на гората много си приличат по това, че те оставят зареден и обновен. В техния свят няма тъга или негативни емоции за дълго. Всичко минава и заминава само след няколко мига. Защото от позицията на младостта, минутите и часовете се измерват с друг часовник.

43 е един символичен път на преображение. Сбор 7. Седем е числото, което Питагор асоциира с мъдростта, с трансформацията, с връзката с духовното и мистичното.  Седем са се считали планетите от слънчевата система, седем са багрите на светлината, седем са тоновете на музиката, седем са дните на седмицата. Според Свещеното писание седем е съвършеното число. То управлява времето и пространството. В Египет седем е символ на вечния живот, числото на бог Озирис. В Християнството седем е символ на сътворението. Седем е олицетворение на висшия смисъл на нещата, на духовното преобразяване и медитация.

Пожелавам си да се доближавам все повече до този висш смисъл на нещата, да се преобразявам в по-добрата ми версия и да помъдрявам.

Уча се всеки ден на търпение – най-вече към себе си.

Уча се на толерантност, разбиране и приемане на всеки, с който Съдбата ме среща, такъв какъвто е – с неговите си уроци и с тези, на които взаимно ще се учим.

Припомням си да се моля за здраве и да благодаря за всичката любов, с която животът ме среща и награждава.

Обещавам си да продължавам да се раздавам.

Напомням си да се усмихвам.

Попивам всяка гледка, цвят и красота.

И продължавам да вярвам в магията и чудесата на света.

Мисля, че смело мога да кажа, че съм закърмена със спорт. Още на 6-годишна възраст ме записаха на тенис на корт – малко на шега, с основна цел да не ставам пълничка и да се движа. Пак на шега, следващите 14 години минаха по тенис кортовете из страната и чужбина, по тренировки, състезания и както се казва – цял един живот в програма.

Онзи цитат на популярния автор от Шри Ланка – Thisuri Wanniarachchi, която дори не е била професионален тенис състезател, е показателен за някои от уроците, на които тенисът те учи за цял живот: “Tennis taught me to take chances, to take life as it comes. To hit every ball that comes to me no matter how hard it looks, to give it my best shot.”

Аз и тенисът бяхме в love-hate (любов и омраза) връзка. Имаше дни на върха, имаше моменти на такава неприязън, че едва хващах ракетата. Със сигурност много други спортисти, избрали за професия даден спорт през определена част от живота си, могат да се припознаят и знаят какво имам предвид. На моите 20 всичко приключи. Здравословни проблеми, емоционални причини и няколко операции сложиха край на тази връзка.

Днес, 23 години по-късно, нещо трябва да се спортува. И то редовно. А предвид възрастта ми и старите ми травми – по възможност с любов, посветеност, с усмивка, бавно и дълго. Земното притегляне се оказва много силно и дърпа надолу всичко, което не му противодейства.

Преподавам Мениджмънт и винаги казвам на студентите “Нищо не можете да управлявате, ако не можете да управлявате собственото си тяло. Няма как да управляваш хора и процеси, ако не можеш да управляваш себе си.” Тялото иска движение и потене, мускулите искат тренировка, ставите искат смазване, а травмите… колкото и да е странно, и те искат раздвижване. Многото пътувания не са извинителна бележка, а повод за още повече дисциплина. Травми всички имаме – има лекари за всичко.

Отговорността към болката и собственото здраве също е важна. Има много хора, които попадат в ролята на „жертва“ на болежките си и се обездвижват тотално. А всеки физиотерапевт, всеки опитен спортист и всеки остаряващ осъзнато знае, че обездвижването е най-големият провокатор на болка от стари травми, а също и чест причинител на нови. Всички лекари, при които съм ходила на консултации за моите износени коленни стави казват едно и също – движение, движение, движение. Имам си аптечка за спешни случаи, но най-добрите лекарства си остават разходките в гората и редовният пилатес.

Изкушенията за вкуса и апетита са много и навсякъде – нова държава, нова култура, “хайде и това да опитам, че може да не дойда пак”, “ох, днес ми е едно такова мързеливо”, “дали да не остане за утре”, “нали кантарът е ок” – са някои от честите “пазарлъци”, които водим със себе си. Немалко апликации са в помощ на мързеливите или недостатъчно дисциплинираните – напомнят с аларми, приканват към 10, 20 или повече дневни предизвикателства, напомнят за пиенето на вода, броят калории и какво ли не.Но аз знам – извиненията са вътре в мен, мотивацията също. За да се мотивирам визуализирам моето силно, здраво и красиво „аз“, вдъхновявам се да бъда пример за децата ми и за хората около мен.

Но най-вече запазвам фокус върху най-важното – аз да владея тялото ми, а не то мен. Бъркам в дълбокото, в тенис миналото и вадя воля, мотивация, сила, вдъхновение, амбиция и се движа – йога, пилатес, дълги hiking преходи, разтягане, плажни разходки, плажен тенис, нещо. Обличам клина, вадя постелката, включвам Asana Rebel, Spotify, BetterMe или YouTube и извинения няма. Болките са по-малко, силата и енергията са повече. Ставам, сядам и се движа пъргаво и уверено. Разбира се, има дни, в които просто не се получава. Има други, в които нямам толкова време или сили, колкото ми се иска. Но се вглеждам в тези, през които успявам. И си благодаря. И то, тялото ми, също ми благодари.

Те са вече 100. Може би повече. Но в никакъв случай по-малко. За 10 интензивни години (броя тези след раждането на дъщеря ми и активизирането ми в кариерен план) хронологията показва 100 срещи с групи – хиляди хора от различни индустрии, бизнеси, поколения, националности, позиции и житейски статус. Всяка група има своята динамика и оставя своята следа не само в кариерата ми на обучител, но и в душата ми. Всяка група е била в ума ми седмици преди и след обучението.

Всички тези хора са били част от живота ми – за часове или дни ние сме общували и сме обменяли опит, ценности, цели, стремежи, желания за промяна и стратегии как да я постигнем. Всички те са разкрили слабостите си или незнанието си в дадена област, за да можем заедно да превърнем слабостите в предимства, а незнанието в убедително и уверено (по)знание в областта на обучение. А области много – целият спектър на вербална, невербална и дигитална комуникация, бизнес етикет, международен протокол, презентационни умения, личностно развитие, етика и морал, коучинг, и др.

Някои обучения ще помня завинаги – например обучението на тема Body Language, което направихме в София, в Градската баня със съдействието на мои студенти тогава. Събраха се 100 човека – абсолютно неочаквано – млади, готини, жадни за знания; дойдоха посред зима, стояха прави няколко часа, участваха активно, беше невероятно! И много други такива надъхващи, феноменални, паметни срещи и спомени…Смисълът на всичките ми обучения е да оставят следа, да доведат до размисъл и всеки да намери своя смисъл.

Най-голямото признание е, когато участниците си тръгнат освен с пакет от знания, и с желание за себеусъвършенстване и нарастващо любопитство към темата.

Но най-голяма радост ми носи всяко “благодаря”.И затова аз ви поднасям най-искрено моето огромно БЛАГОДАРЯ – за доверието и за избора да споделим най-ценното си – времето в този кратък, но много интересен живот, в който сме се срещнали!