Съвсем наскоро, по време на една арттерапия, темата за рисуване беше „Филмът на моя живот“. Трябваше да помислим, ако животът ни е един филм, какво заглавие ще носи, кой ще е главният герой, кои ще са второстепенните и ако филмът спечели награда „Оскар“, за какво или за кой от героите ще бъде. Замислих се тогава, замислям се и сега, провокирана не само от собствения ми филм, но и от филмите на хората около мен.
Успяваме ли всички да сме в главна роля във филма на живота си? Позволяваме ли на някой друг да пише сценария на собствения ни живот и доколко се влияем от актьорското майсторство на другите главни или второстепенни герои?
Цяло геройство е да си истински в един до голяма степен нереален (неистински) свят. Свят, в който социалните мрежи позволяват да филтрираш себе си и обстановката, Photoshop да поизрежеш каквото не би изглеждало добре за пред хората и безброй други програми и апликации, чрез които с няколко клика да се превърнеш в толкова далечна версия на себе си, че дори и собствената ти майка да се чуди познава ли този човек. Трудно е да правиш каквото ти се иска във всеки един момент, защото общественият Big Brother наблюдава с критично око и само чака грешка или скандал (като за скандално може да бъде възприето всичко).
Както се пее в една популярна песен на един популярен актьор и певец:
„…..
и ти, питаш ме ти
какъв, какъв съм бил –
е как – фалшив герой.“
Дали сме истинските герои в нашия си филм или сме фалшиви герои в чужд сюжет? А дали не сме фалшивият герой в собствения си филм…
Винаги съм използвала следния компас в живота, а така уча и децата си:
- Какво искам
- Какво мога
- Какво е редно
Понякога т.3 заличава т.1 и т.2, защото може да не искаш, може да можеш да си позволиш да не искаш, но е редно.
Какъвто и компас да използва в живота си човек, най-важното е да остане верен на себе си.
Каквото и да е заглавието на филма, най-важното е самият човек да е и главният герой, и режисьорът на филма. Сценарист често е самият живот, защото все пак живеем в динамиката на време и пространство, в преплетката на Съдба и избори. А колко хубаво би било, ако всички тези елементи са в синхрон.
Но как да си верен на себе си, ако не се познаваш, не си наясно с принципите си или с ценностната си система?
През последните седмици правя проучване сред познати и приятели какви филтри използват или какви жертви правят в името на общественото мнение или добре познатото „Какво ще кажат хората“. Всички филтрираме, всички се правим на каквото не сме, всички пренебрегваме желания, копнежи и стремежи нерядко, в полза на спокойствието на обкръжението и плащайки „Данък обществено мнение“. Всички играем роля, съвместима с нечий сценарий, макар и тотално неприсъща за нас самите.
Доц. д-р Даниела Илиева
За някои хора това се превръща в амплоа и лека-полека съвсем забравят себе си и истинския главен герой. Изгубват се и дори напускат житейския си филм, за да кръжат сезонно в чужди филми и да живеят живота на някой друг.
Други от допитването пък споделят мнението, че истинската свобода е да не ти пука за мнението на околните и да си живееш както си искаш без никакво съобразяване. Независимо дали става дума за публичен имидж или личен живот. Защото „всяко чудо за три дни“…
Не знам каква е рецептата за „Оскари“ и дали има такава. Но знам, че безброй много хора идват за терапевтични сесии, търсейки изгубеното себе си“. Както се пее в друга песен на друг певец
,,Как ми омръзна този мой театър,
Фалшивата ми маска, с която ме обичат.
Душата плаче като вързан вятър.
А сърцето пита тъжно накъде отиваш ти?
Душата настоява себе си да бъда!“
Ще завърша с призив за размисли към началото:
Ако животът ми е един филм, какво заглавие ще носи, кой ще е главният герой, кои ще са второстепенните и ако спечели награда „Оскар“, за какво или за кой от героите ще бъде?