Cart is empty 
Много обичам рождения си ден.
Първият учебен ден в България = цял живот ученик и… учител.
Обичам очакването му, празнуването, всички с цветя в ръка, сякаш празнуват не само учителите, но и мен. Обичам хората около мен и тази моя традиция всяка година да спирам за малко и да си давам сметка къде съм. Не толкова като равносметка — тази дума винаги ми звучи подозрително финално, а като поглед от дрон над голямата картина на живота ми в този момент.
На 46 мога съвсем спокойно да кажа, че се чувствам и изглеждам по-добре от всякога. И да, радвам се и на двете. Няма нищо повърхностно в удоволствието да се чувстваш добре в собственото си тяло, да се харесваш в огледалото, да имаш енергия, да си силен, здрав, любопитен и жаден за още прекрасен живот.
Може би затова тази година си позволих и няколко по-дръзки промени, включително една много видима. Смених русото с тъмни, топли, червено-карамелени нюанси и открих още една своя версия, която много ми хареса. Не защото искам да бъда друга, а защото все повече си позволявам да бъда различните версии на себе си. Или може би да се завърна към най-истинското си аз.
Понякога една смела промяна отвън просто догонва промените, които вече са се случили отвътре.
Изминалата година имаше своите ups & downs — моменти на радост, успех и вдъхновение, но и такива, които ме изпитаха, натъжиха или разочароваха.
Днес обаче преживявам трудните моменти по-мъдро. Не влагам толкова енергия в съпротива срещу онова, което вече се е случило, и с все по-вселенско спокойствие приемам, че невинаги трябва веднага да разбирам защо нещо е станало точно така. Времето и личната ми статистика са доказали, че животът има странния навик да подрежда нещата по начин, който не съм могла да предвидя, но който в крайна сметка се оказва най-правилният за мен.
Не се научих да живея пълноценно. Това винаги съм го умеела. Научих се да живея пълноценно и без план.
Да се радвам на мързеливото безвремие без вина. На хубав разговор, неочаквана среща, планина, гора, вода, тих изгрев, ярък залез, смях от душа, пътуване, огън, вечеря с любим човек, прегръдка, целувки, няколко часа, в които за никъде не бързам.
И осъзнато да си казвам:
„Запомни го! Изживей го дълбоко! Това е част от чудото, наречено живот.“
Тази година се влюбих още по-силно в българските планини и природа. Открих места, които ме оставиха без думи, и преодолях маршрути, за които дълго мечтаех.
Планината има удивителната сила много бързо да поставя всичко в перспектива. Там титлите, визитките, проектите и графиците не помагат особено. Има следваща крачка, въздух, гледка и благодарност, че тялото ти може да те заведе дотам.
Продължавам да имам много планове и още повече мечти. Но се научих и на няколко революционни за мен неща:
Да живея ден за ден.
Да отхлабя хватката на безпощадния перфекционизъм.
Да намаля употребата на думата „трябва“.
Да оставям пространство.
Да приема, че понякога най-хубавото идва от място, което изобщо не съм предвидила.
Моето go with the flow продължава да съжителства с календар и списъци, разбира се. Просто вече знам, че едното не изключва другото.
С годините все повече осъзнавам колко много от смисъла на живота идва през хората, които срещаме.
Всяка среща с интересен човек, който знае нещо, което аз не знам, е подарък. Обожавам хора, които могат да ме накарат да кажа: „Това не го знаех. Разкажи ми.“
Някои остават в живота ни, други минават през него за малко, но и едните, и другите могат да оставят идея, нова гледна точка или прекрасен спомен.
Много ми харесва, че продължавам да съм все така любопитна към света. Колкото повече знам, толкова по-ясно виждам необятното количество неща, които не знам. И това ме радва — значи има още толкова много за откриване.
Все повече ценя и времето. Не като нещо, което трябва непрекъснато да „управляваме“, а като самия материал, от който е направен животът ни.
Работя много и вероятно винаги ще работя много, защото обичам това, което правя. Но списъкът никога няма да свърши. Имейлите също.
А децата порастват, родителите ни остаряват, сезоните минават, хората идват и си отиват — някои завинаги — а моментите не чакат да приключим задачите си.
Затова все повече си позволявам радостта навреме.
И сред всичко, което годините ме научиха да ценя, любовта остава най-ценното и най-осмислящото нещо в този живот.
Любовта към децата ми. Към семейството. Към приятелите. Към хората, които избираме и които избират нас. И онази специална любов между двама души, която продължава да бъде едно от най-красивите човешки преживявания.
След всичко преживяно вярвам в любовта още повече. И знам много по-добре каква искам да бъде тя — взаимна, щедра, нежна, смела, жива.
На 46 не мисля, че знам всичко за живота. Но със сигурност умея все повече да му се радвам.
Имам какво да постигам, какво да уча и какво да видя. Имам още върхове за изкачване — и буквално, и преносно; книги, които искам да напиша, места, на които искам да отида, идеи, които искам да реализирам, и хора, които искам да обичам.
И най-вече имам огромното желание да присъствам истински в собствения си живот.
Да искам повече и да съм благодарна за това, което вече имам.
Да ставам по-мъдра, без да губя лекотата.
Да пораствам, без да остарявам отвътре.
Да се радвам на бръчиците, образувани от смях.
И да продължавам да бъда влюбена.
В хората. В планините. В красотата.
В ученето. В приключенията. В Любовта.
И в този мой прекрасен, понякога непредвидим, понякога предизвикателен, но безкрайно интересен живот.
Честит ми рожден ден!
И честита нова учебна година на всички ученици — нека ни е любопитно какво още има да научим.