Cart is empty
Имам една теория, която животът периодично се опитва да ми докаже: Вселената ни изпраща знаци. Първо деликатно, после малко по-настоятелно, а когато упорито ги пренебрегваме, очевидно решава да смени комуникационната стратегия. И ни изпраща такъв хабер, че няма как да не го получим, прочетем и осмислим.
В последните седмици получих няколко такива предупреждения, че отново пресолявам манджата. Обичам динамиката, работата си, срещите с хора, новите идеи и проектите. Обичам разнообразието и свободата да организирам времето си. Но някъде сред всички тези удоволствия съм оставила твърде малко място за една доста пренебрегвана дейност. Нарича се почивка. Dolce far niente – сладкото изкуство да не правиш нищо.
Професионалната свобода понякога е особен капан. Когато нямаш работно време от 9 до 5, можеш да работиш откъдето и когато пожелаеш. Звучи прекрасно! Само че понякога това означава от 7 сутринта до 11 вечерта. Между срещи, обучения, лекции, проекти, имейли и безброй малки задачи, които неусетно запълват всеки свободен интервал.
Аз съм особено добра в това да побирам всичко в графика си – работа, деца, спорт, социален живот, културни събития, пътувания, четене и писане. И дори сън! Отстрани всичко изглежда чудесно организирано. Самата аз изпитвам удоволствие от това разнообразие.
Но напоследък все по-често си задавам въпроса: на каква цена?
Защото способността да вместиш всичко не означава непременно, че си оставил достатъчно пространство за себе си. А когато дори почивката започне да прилича на задача в календара, може би е време да преосмислиш приоритетите си.
И тогава дойде поредният хабер. COVID в комбинация с тежък вирус ме постави в ситуация, в която единствените възможни локации бяха диванът и леглото. Пет дни без преговори, без възможност да преместя ангажиментите и без обичайното „само да свърша още нещо“.
За първи път от много време дори не можех да погледна телефона си. Не по собствено желание, не като част от дигитален детокс, а просто защото организмът ми беше казал категорично: „Дотук!“.
Иронията е, че можеш да познаваш принципите на здравословния начин на живот, да се интересуваш от невронаука, превенция, дълголетие и възстановяване, да спортуваш и да полагаш съзнателни усилия за доброто си здраве. Но да знаеш кое е полезно за теб и действително да го прилагаш са две различни неща.
Понякога най-голямото предизвикателство не е да добавиш още един полезен навик към ежедневието си, а да се откажеш от още един ангажимент.
Разбира се, вирусите не ни разболяват, за да ни преподават житейски уроци. Но понякога принудителното забавяне ни осигурява време за размисъл, което сами не сме си позволили. Благодарна съм за добрите специалисти, навременната диагноза и адекватното лечение, които ми помогнаха да премина през този период.
А после започнах да мисля за знаците. Дали наистина Вселената ни изпраща послания, дали интуицията ни улавя неща, които съзнателно пренебрегваме, или просто тялото има собствен начин да сигнализира, че сме прекрачили границите си? Може би няма толкова голямо значение кое обяснение ще изберем. По-важното е дали ще се научим да разпознаваме сигналите навреме.
В обученията си по комуникация често говоря за разликата между слушане и чуване, между гледане и виждане. Учим се да разчитаме невербални сигнали, да наблюдаваме поведението на другите и да разбираме по-добре хората около нас.
Но колко усилия полагаме, за да разбираме другите, и колко лесно пренебрегваме собствените си сигнали?
Понякога сме толкова фокусирани върху това да бъдем продуктивни, полезни, успешни и присъстващи за всички, че забравяме да бъдем внимателни към себе си. Приемаме високата си издръжливост за неизчерпаем ресурс и бъркаме способността да се справяме с всичко с необходимостта да го правим.
Може би най-важното умение за личностното ни развитие е именно това – да изградим добра комуникация със себе си. Да разпознаваме кога сме вдъхновени и кога просто действаме по инерция. Кога сме активни, защото го искаме, и кога не умеем да си позволим да спрем.
Почивката не е награда за добре свършена работа. Тя е част от устойчивия начин на живот.
Аз продължавам да обичам динамиката, свободата и разнообразието си. Не смятам да се отказвам от любопитството и удоволствието да правя много различни неща. Но със сигурност възнамерявам да бъда по-внимателен получател на хаберите от Вселената.
Защото понякога най-големият лукс на свободата не е да можеш да побереш всичко в един ден, а да можеш да си позволиш да не го правиш.
И може би най-важният въпрос е:
А вие кога за последно чухте себе си, преди животът да се наложи да усили звука?