С най-добрите ми приятели имаме една любима шега, свързана с прочутата лилава гривна с надпис „Свят без оплаквания“. Тя уж има силата да преобрази живота ни за 21 дни, като ни „превъзпитава“ да не се оплакваме, клюкарим или критикуваме. Според правилата, всеки път щом се „задейства“ някое напълно безобидно клюкарче по адрес на неприсъстващ човек, трябва да преместим гривната на другата ръка и да започнем отначало.
Свещеникът Уил Боуен уверява, че ако издържим 21 дни без мрънкане и осъждане, животът ни ще се промени осезаемо към по-добро.
И с тази същата група приятели често обсъждаме емпатията — онова така важно човешко качество, което ни позволява да се свързваме истински един с друг. Понякога дори се чудим дали отказът от оплаквания не противоречи на емпатията. Нали емпатията означава да разбираме и споделяме чувствата на другите? Как тогава да бъдем съпричастни, ако не си позволяваме — или не позволяваме на другите — да изразяват недоволството си?
Особено когато сме българи — народ с, както обичаме да казваме, „вроден ген за мрънкане и съдене“ — и живеем на Балканите, където клюките често са просто част от разговора. Може би затова ни е нужен онзи 20-процентов здравословен толеранс, за който шеговито си позволяваме да вярваме, че е създаден специално за нашите географски ширини.
Но всъщност противоречието между емпатията и лилавата гривна е само привидно. Отговорът се крие в разбирането на разликата между конструктивното изразяване на чувства и хроничното оплакване.
Емпатията е способността да разбираме и споделяме емоциите, мислите и перспективите на другия човек — да се поставим на негово място без осъждане и без нуждата веднага да „поправяме“ преживяванията му. Тя изисква да слушаме в дълбочина и да бъдем истински присъстващи.
Според Уил Боуен оплакването пречи на емпатията, защото ни фокусира върху себе си. Когато се оплакваме, ние гледаме света през негативен филтър. А когато спрем, освобождаваме пространство за истинско слушане и разбиране.
Лилавата гривна не забранява изразяването на трудности — тя просто ни учи да го правим по нов начин. Вместо да кажем „Този човек ме дразни“, можем да се запитаме: „Какво ли преживява този човек, че се държи така?“
Това е преходът от оплакване към емпатия.
Когато престанем да се оплакваме, ставаме по-добри слушатели. Даваме пространство на другите — пространство, в което могат да бъдат чути без страх от осъждане. Хората започват да споделят повече, защото усещат, че не разговарят с поредния участник в състезанието „кой има по-големи проблеми“.
В крайна сметка емпатията не е просто да си представиш как би се чувствал на нечие място, а да разпознаеш уникалния му опит и да реагираш със състрадание, доброта и искрено присъствие.
И може би точно в това се крие тайната на лилавата гривна — не в това да спрем да говорим за трудностите, а да започнем да ги изразяваме с повече разбиране и по-малко осъждане.