Нуждата да бъдем перфектни

Перфекционизмът е от онези качества, които дълго време човек може да смята почти за комплимент. Особено когато резултатите са добри. Когато си подготвен, точен, организиран, когато забелязваш детайлите, не допускаш лесно компромиси и хората знаят, че могат да разчитат на теб. На пръв поглед няма нищо лошо в това да искаш нещата да бъдат направени добре. Проблемът започва някъде по пътя между „добре“ и „трябва да бъде безупречно“.

Аз познавам този път много добре.

Понякога се шегувам, че вероятно е заради това, че съм Дева. В други моменти обвинявам тениса, с който съм израснала и който доста рано ме научи на една много ясна логика: „Играх страхотно, но загубих“ все пак означава, че си загубил. Вероятно има значение и че съм първо дете – онова, което по презумпция трябва да е по-отговорно, по-разумно, по-самостоятелно. А може би просто така съм устроена. Истината сигурно е някъде в комбинацията между характер, възпитание, опит и всички онези малки решения, които с годините се превръщат в начин на живот.

Знам обаче как перфекционизмът се проявява при мен. Трудно понасям посредствеността. Дразни ме „и така става“, когато виждам много ясно как може да стане по-добре. Мога да бъда придирчива към хората, понякога и прекалено критична, особено когато нещата се случват по-бавно, по-небрежно или с по-малко мисъл, отколкото бих искала. Не е най-приятното ми качество и с времето се научих поне да го разпознавам. А най-интересното е, че каквито и изисквания да имам към останалите, към себе си те почти винаги са още по-високи.

Това непрекъснато желание да се развивам е едновременно двигател и източник на напрежение. Винаги има още нещо за научаване, още една книга, още една квалификация, още един аспект от себе си, който може да бъде разбран или подобрен. Себепознанието е огромна тема в живота ми и вероятно никога няма да престане да бъде. Но в тази любознателност има и една по-неудобна страна – човек може непрестанно да работи върху себе си и пак да се пита дали е достатъчно добър.

Терапията и годините на съзнателно самонаблюдение ми помогнаха да видя перфекционизма по-малко едностранчиво. Не искам да се „лекувам“ от него, защото твърде много хубави неща в живота ми са дошли именно от високите стандарти, дисциплината и нежеланието да се задоволявам с първия възможен резултат. В същото време вече виждам много по-ясно и каква цена има този модел, когато бъде оставен без контрол. Той изморява. Създава постоянно вътрешно напрежение. Кара ни да забелязваме първо онова, което не е достатъчно добро, вместо онова, което вече сме направили добре. А понякога постепенно пренасяме същата летва и върху хората около нас.

Преди време дъщеря ми ми каза: „Мамо, ти си прекалено перфектна.“ Помня изречението, защото не го приех като комплимент. Децата имат удивителната способност да формулират с няколко думи нещо, за което възрастните са способни да говорят с часове. Замислих се как изглежда човек с много високи стандарти отстрани, особено за най-близките му. Дали създава сигурност или напрежение? Дали вдъхновява, или понякога кара останалите да се чувстват недостатъчни? Дали оставя място за грешки, спонтанност, бавност и просто човешко несъвършенство?

Перфекционистите често поддържаме и една доста убедителна външна фасада. Всичко е наред, всичко е организирано, върви по план, справяме се. Вътрешният разговор обаче (най-често среднощен) може да бъде далеч по-малко любезен: защо не го направи по-добре, защо пропусна това, защо не предвиди онова, можеше още малко. И може би точно това е една от най-изморителните части на перфекционизма – не самите високи изисквания, а липсата на истинска почивка от собствената оценка.

Затова приятелите ми напоследък се забавляват с една малка промяна в поведението ми. Започнах понякога да закъснявам. За повечето хора това едва ли звучи като личностен пробив, но тези, които ме познават от години, се шегуват с „новата Даниела“. И аз също се забавлявам. Не защото съм решила, че точността вече няма значение – напротив, за мен тя продължава да бъде форма на уважение. Но фактът, че понякога животът не е разчертан до минутата и аз вече мога да го понеса без вътрешна драма, за мен е малък знак за промяна.

Темата за перфекционизма се появи отново и по време на обучението ми Employee Wellbeing & Stress Management в Stanford. Говорихме за стреса, устойчивостта, саморефлексията, управлението на собствената енергия и за нещо, което често подценяваме: начинът, по който се отнасяме към себе си, неизбежно се пренася и върху средата, която създаваме за другите. Това е и една от темите, които са част от корпоративните ми обучения по wellbeing и управление на стреса, защото зад професионалното прегаряне невинаги стоят само прекалено много задачи и твърде малко време. Понякога стои именно вътрешното „трябва още“, неспособността да приемем достатъчно добрия резултат и усещането, че почивката трябва да бъде заслужена. А когато човек живее дълго в такъв режим, напрежението рядко остава само негово – то постепенно влиза в семейството, отношенията и екипа. Един изтощен, свръхконтролиращ и постоянно недоволен от собственото си представяне човек трудно може да създаде спокойна и устойчива среда за другите, колкото и добри да са намеренията му. И точно това е разговор, който си струва да водим и в организациите – не само как да управляваме стреса, а как несъзнателно сами го създаваме.

Това е важен урок и за мен. Защото перфекционизмът не изморява само перфекциониста. Той може да измори партньора, децата, приятелите, колегите, хората, които работят с него. Може да се превърне в постоянно усещане, че трябва да се бърза, да се доказва, да се подобрява, да не се допуска слабост. И тук вече въпросът не е само личен. Той е въпрос и на лидерство, и на отношения.

Не вярвам в другата крайност. Не искам да се убеждавам, че „достатъчно добро“ винаги е достатъчно. Не искам да се отказвам от високи стандарти, амбиция и професионализъм в името на някакво удобно разбиране за wellbeing. По-скоро се уча да различавам кога високият стандарт ме движи напред и кога започва да работи срещу мен. Кога изисквам качество и кога просто не умея да пусна контрола. Кога се развивам и кога превръщам самоусъвършенстването в още един начин да си доказвам, че не съм готова.

Все повече мисля, че зрелостта не е да престанеш да искаш повече от себе си. Тя е да можеш да искаш повече, без непрекъснато да обезценяваш това, което вече си. Да оставиш място за грешка, за почивка, за промяна на плановете, за ден, в който просто нямаш най-добрата си форма. И да не превръщаш всяко несъвършенство в присъда.

Аз още се уча на това. Понякога успешно, понякога никак. Но вече си задавам много по-често един въпрос, който преди почти не присъстваше в живота ми: не само „Мога ли да го направя по-добре?“, а и „Каква цена плащам, за да бъде по-добре?“

Струва ми се, че отговорът на втория въпрос е не по-малко важен.