По традиция всяка година около рождения ми ден пиша. Получава се нещо като една своеобразна изповедалня, един анализ и рефлектиране върху каква бях преди година и в какво се превръщам след всичко случило се.
Годината между 42 и 43 беше година на полюси – с успешни върхове и емоционални дъна, със смърт и прераждане, с осъзнаване и разтърсване, с големи радости и дълбока скръб. Прекрачих прага на един друг портал на мъдростта. Започнах да виждам всичко по един много по-различен начин. И да не го виждам също, защото зрението ми се влоши. Борбата с двата излишни килограма е вече безсмислена, но борбата за поддържане на младостта ме направи доста по-близка с дерматолога ми.
Станах още по-близка и с децата ми. Да си млад родител (защото на 43 се усещам все още много млада) с големи деца, които са повече от самостоятелни за възрастта си, е безценно. Още по-безценни са дискусиите ни, времето прекарано заедно, споделените пътувания, преплитането на световете ни и взаимното учене. Всеки ден.
Изминалата година ме превърна в университетски професор, но се сдобих и с още една диплома – от университета за душата.
Пропътувах няколко континента, но най-дългото пътешествие се оказа онова в дебрите на душевността ми – от най-високите върхове на постиженията, до горчивата сол на мъртвото море. Все по-често мисля за душата, за смисъла на живота, за договора, който всеки от нас е подписал, идвайки на тази земя, в този живот, за тази Съдба. Мисля и за следата, която оставяме.
На 43 изразът “нищо не е на всяка цена” придобива още по-дълбок смисъл. На 43 ценя по различен начин всеки, който топли сърцето ми. И всеки, който е до мен, когато имам нужда, независимо какво му коства.
Налудничавите емоции, типични за младостта, но може би повече за незрелостта, стихват от онези си екстремални степени и дават място на умерена оценка на всички малки радости и точни мигове, които да запечатам завинаги в книгата на сърцето и в албума на душата. Все по-малко неща ме изненадват, но когато се случи изненада, я оценявам подобаващо.
През тази изминала година се убедих, че щастието НЕ обича тишината. Щастието иска да бъде споделено и изживяно. Достатъчна е тишината на тъгата. Дори любовите придобиха различен смисъл – на осъзнато приемане и на тиха благодарност, защото никой няма утре-то обещано. И защото “имал ли си любов, всичко си имал” … Така казваше татко.
Загубата на татко те прави много сам. И същевременно осъзнат за това колко не си сам – колко много приятели (от истинските), колко много близки (от искрените) и познати (от добрите), колко много роднини (и близки, и далечни) всъщност са до теб. Колко значими са семейството, силата на кръвната връзка и дългогодишните приятелства. Преглъщам сълзите или ги изплаквам, но знам, че има много, готови да поплачат с мен и да споделят тъгата.
В навечерието на 43 си подарих време – време за душата – време с децата, време за разходки в гората и за разходки по пясъка, време за ушиване на един символичен гоблен, време за мисли, пътувания, спомени, снимки, изгреви и залези. Енергията на децата и енергията на гората много си приличат по това, че те оставят зареден и обновен. В техния свят няма тъга или негативни емоции за дълго. Всичко минава и заминава само след няколко мига. Защото от позицията на младостта, минутите и часовете се измерват с друг часовник.
43 е един символичен път на преображение. Сбор 7. Седем е числото, което Питагор асоциира с мъдростта, с трансформацията, с връзката с духовното и мистичното. Седем са се считали планетите от слънчевата система, седем са багрите на светлината, седем са тоновете на музиката, седем са дните на седмицата. Според Свещеното писание седем е съвършеното число. То управлява времето и пространството. В Египет седем е символ на вечния живот, числото на бог Озирис. В Християнството седем е символ на сътворението. Седем е олицетворение на висшия смисъл на нещата, на духовното преобразяване и медитация.
Пожелавам си да се доближавам все повече до този висш смисъл на нещата, да се преобразявам в по-добрата ми версия и да помъдрявам.
Уча се всеки ден на търпение – най-вече към себе си.
Уча се на толерантност, разбиране и приемане на всеки, с който Съдбата ме среща, такъв какъвто е – с неговите си уроци и с тези, на които взаимно ще се учим.
Припомням си да се моля за здраве и да благодаря за всичката любов, с която животът ме среща и награждава.
Обещавам си да продължавам да се раздавам.
Напомням си да се усмихвам.
Попивам всяка гледка, цвят и красота.
И продължавам да вярвам в магията и чудесата на света.