Cart is empty
Представете си, че трябва да назначите човек на изключително важна ръководна позиция. Той се появява с безупречен външен вид, говори убедително, усмихва се чаровно, обещава впечатляващи резултати и ви уверява, че с него всичко ще бъде различно.
Бихте ли му поверили управлението само въз основа на това интервю?
Едва ли. Бихте поискали да знаете какво е постигнал, какви решения е вземал, как се е справял с кризи, какви хора е привличал около себе си и най-вече – дали думите му са се превръщали в действия.
Защо тогава понякога сме склонни да подхождаме различно, когато избираме политически лидери?
Покрай предстоящите президентски избори все по-често си задавам този въпрос. И признавам, че самата аз изпитвам затруднение да преценя на кого да се доверя. Може би защото, подобно на много други българи, съм наблюдавала как големите обществени надежди невинаги се срещат с големи резултати.
В часовете ми по мениджмънт със студентите разглеждаме различни теории за лидерството – от личностните характеристики и ситуационните модели до трансформационното лидерство. Обсъждаме харизмата, влиянието, мотивацията, доверието, отговорността. И колкото повече навлизаме в темата, толкова по-ясно става, че харизмата е само една малка част от сложния пъзел.
Да умееш да привличаш последователи и да умееш да ги водиш в правилната посока са две различни способности.
Разбира се, управлението на държава не е управление на корпорация, а президентската институция има своя специфична роля. Но способността да се носи отговорност, да се вземат трудни решения, да се отстояват принципи и да се печели устойчиво доверие не би трябвало да зависи от заеманата длъжност.
И тук стигам до още един въпрос, който ме занимава и като преподавател, и като родител.
Защо толкова трудно разпознаваме лидерите, от които имаме нужда?
Дали образователната ни система насърчава достатъчно самостоятелното мислене, инициативността, критичността и поемането на отговорност? Или все още сме по-добри в това да учим младите хора да дават правилните отговори, отколкото да задават неудобните въпроси?
А може би сред нас има много способни, почтени и достойни лидери, които просто не желаят да влязат в политиката? Защо? И какво говори това за средата, която сме създали?
Няма да предложа политически отговори. Но ще споделя едно убеждение, което се затвърждава с годините ми като ръководител и преподавател.
Лидерството не се доказва с това колко хора са готови да те аплодират. То се проверява и в моментите, когато трябва да вземеш решение, за което може никой да не ти ръкопляска.
Затова и не търся човек, който да ме впечатли за тридесет секунди пред камерата. Търся основания да му се доверя и след като камерите бъдат изключени.
А вие? Кое качество бихте търсили в един бъдещ държавен лидер, което нито един предизборен плакат не може да ви покаже?