Етикет на чакането: как се държим, когато времето не зависи от нас

Чакаме. Всички.

На опашка в магазин. На рецепция. За лекар, зъболекар или физиотерапевт. За маса в ресторант. На летището. В спа центъра. За среща, процедура, документ, багаж, кафе…

Ако не ежедневно, то поне ежеседмично попадаме в онзи особен времеви джоб, в който графикът ни внезапно престава да зависи изцяло от нас.

И точно там, според мен, много ясно си личи възпитанието.

Защото има етикет не само на посрещането, обслужването и комуникацията. Има и етикет на чакането.

Когато пристигна някъде, където има рецепция, винаги тихо обявявам присъствието си. Името, часът, за кого или за какво съм дошла – достатъчно. Не е необходимо цялата чакалня да научи коя съм, защо съм там и колко точно е натоварен графикът ми.

Понякога самата аз съм човекът, когото са успели да вмъкнат между два други ангажимента. Още една причина дискретността да е част от добрия тон.

След това сядам.

Нося си книга, текст за четене или iPad, на който мога да свърша нещо. Това е една от формите на т.нар. stacking – използването на време, което така или иначе прекарваме в дадена дейност или ситуация, за да добавим към него друга полезна, съвместима дейност. Вместо да възприемам 20 минути чакане като „загубени“, мога да прочета няколко страници, да прегледам документ, да нахвърля идея, да подредя бележки или просто да остана за малко насаме с мислите си.

Разбира се, stacking не означава да превърнем чакалнята в офис. Телефонни разговори на висок глас, видеосрещи, клипове без слушалки и обсъждане на служебни или лични подробности пред непознати по-скоро нарушават пространството на всички останали.

Има още нещо, което годините са ме научили.

Колкото по-умерено и възпитано питаме, толкова по-голяма е вероятността някой действително да се опита да ни помогне.

„Извинете, бихте ли ми казали приблизително колко още ще се наложи да изчакам?“ почти винаги работи по-добре от демонстративното гледане на часовника, сумтенето и периодичното: „Ама аз имам записан час!“.

А колкото повече шум, претенции и възмущение произвеждаме, понякога сякаш цялата Вселена решава да ни даде още малко време за упражняване на търпението.

Особено когато става дума за медицински услуги, според мен е разумно да носим малко толеранс в джобовете и чантите си.

Лекарят, зъболекарят или физиотерапевтът работят по график, но работят преди всичко с хора. Болката, усложнението, диагнозата или необходимостта някой да зададе още един важен въпрос не могат винаги да бъдат вместени педагогически точно в 30 или 45 минути.

Ако аз съм следващата, предпочитам човекът преди мен да получи необходимите му пет допълнителни минути. Защото някой ден човекът, който ще има нужда от тях, мога да бъда аз.

Разбира се, добрият етикет е двустранен. Уважението към клиента или пациента предполага и добра организация, информация при сериозно закъснение и честна ориентировъчна прогноза. Толерантността не означава, че времето ни няма стойност.

Но между спокойно зададения въпрос и сцената има огромно пространство, наречено култура.

Не вярвам много в репликите от типа „Знаете ли аз коя съм?“, „На мен ми беше обещано!“ или „Нямам време да чакам!“.

Всъщност почти никой няма време да чака.

И човекът срещу нас също има график, натоварване, проблеми и вероятно още десет души, които искат нещо от него точно в този момент.

Затова аз предпочитам друг подход.

Влизам. Тихо се идентифицирам. Сядам. Вадя си четивото или iPad-а. Опитвам се да изглеждам благо към персонала и към хората около себе си. Усмихвам се.

Не винаги ми се получава съвършено, разбира се. И аз имам график. И аз закъснявам за следващи ангажименти. И аз понякога вътрешно броя минутите.

Но едно знам със сигурност: усмивката и добрината отварят много повече врати и някак „забързват“ времето повече от мусенето, скандала, шумната настоятелност и егото.

А може би най-точното определение за търпение е това:

„Търпението не е просто способността да чакаш. То е начинът, по който се държиш, докато чакаш.“

Защото етикетът в крайна сметка не е набор от правила за това коя вилица да използваме.

Той е начинът, по който караме другите хора да се чувстват около нас.

Включително когато чакаме.