Колко е страхотно да имаш приятел от ранна детска възраст, да сте израснали заедно, да сте споделяли ученическия чин, а впоследствие и университетски страсти и тревоги, да сте си кумували и гостували по сватби и тържества и да се наричате “близки” до ден днешен. Приятелства и отношения, устойчиви на времето.
Такива истории са чудесни, но изключително редки. Защото животът събира и разделя. Случват се хора, събития, житейски и географски промени. Паузите на някои съвпадат със спринтове за други. Появяват се партньори и любови, които изменят цялостно динамиката на едно приятелство. Изменят дори братско-сестрински отношения.
Всички знаем как едно бебе, една нова дестинация или една нова любов могат да те изпратят в съвсем друго измерение за цяла космическа година.
Спомням си колко близки бяхме с 4 години по-малкия ми брат в тийнейджърските ни години и в годините на следване в университет. После аз се омъжих първа, появи се първото ми дете, и въпреки, че неговото първо дойде точно 4 години след това, нашата близост се беше променила. Тези години, в които аз гледах малко бебе с доста по-голям от мен партньор, брат ми се радваше на типични младежки години. Сега пък нещата са различни в друга посока и крайност – моите 2 деца са вече големи и самостоятелни, а брат ми се радва на трето бебе, на което аз не мога да посветя повече от мимолетна радост и спорадични срещи.
Подобна история имаме и с най-отдавнашната ми приятелка – няколко години разминаване в раждането на бебетата и животът някак неволно ни “раздели”.
Имам и още истории, както и всеки един от нас – не само истории, свързани с раждането на децата.
Спомням си, че много страдах и се обвинявах за такива загубени близости – било, защото съм заминала да уча в чужбина, защото ангажиментите са станали повече или срокът за някои поставени цели е твърде кратък.
Не само аз се самообвинявах. И са ме обвинявали. И съм се чувствала виновна и лоша, въпреки старанието ми и заложения в мен стремеж към перфекционизъм (тези, които ме познават, знаят какво имам предвид).
Едва с наближаването на 40-годишна възраст, някак приех като естествено това, че животът събира и животът разделя. Естествено е животът да ме раздели с всичките ми колеги и състуденти от времето ми в Австрия и Испания, но пък някак чрез Facebook & LinkedIn поддържаме връзка и с радост се виждаме по света и у нас, когато обстоятелствата позволяват. Както обичам да казвам, прекрасно е да имаш приятели и познати навсякъде. Естествено е динамиката на ежедневието да дава или да не дава възможности за срещи, пълноценно време заедно и смислени разговори, колкото и да ни се иска. Остава надеждата, че както времето, обстоятелствата и животът ни разделят в някакъв период, ако е писано, ще ни съберат отново рано или късно.
Благодарна съм, че имам приятели, с които никога не си сипем обвинения и се радваме на толкова време, колкото можем. Защото обвиненията сами по себе си разделят…
Още по-благодарна съм, че имам брат и две сестри, с които самата ни възрастова разлика ни разделя, но въпреки това успяваме да останем близки и да се радваме на времето ни заедно. Най-малката ми сестра е с цели 21 години по-малка от мен, но винаги имаме какво да си кажем и за какво да се посмеем, въпреки че аз съм “голяма жена” с две деца и работни ангажименти, а тя е младо момиче със студентски живот.
Приела съм, че колкото и да сме близки с другата ми сестра в момента (с 13 години по-малка от мен), колкото и да се чуваме сега, тази година, колкото и да си споделяме, ще дойде момент, в който тя ще трябва да се посвети на своите бебета, а аз ще съм още “по-голяма жена” с още по-големи деца и кой знае географски къде.
Как се справяте вие със събиранията и разделите на живота?
На какво залагате – на качество или количество?
Как преживявате, когато животът ви разделя?