Дигитализацията променя начина, по който живеем, работим и дори учим. Счита се обаче, че много хора нямат необходимите умения да реагират на възникващата дигитална икономика и общество. Вследствие на това, пазарът на труда, бизнесът и организациите изпитват недостиг на квалифицирана и образована работна сила, което от друга страна, намалява конкурентоспособността и се отразява негативно на производителността на компаниите.

Значение и важност на уменията по дигитално предприемачество

Наличието на умения е изключително важно, за да бъде гарантирана конкурентоспособността и работоспособността на индивида. Важността на уменията произтича от структурните промени, предизвикани от глобализацията и последващия технологичен напредък, които изискват специфични трудови умения, които стимулират производителността и гарантират по-добри работни места.[1] Разминаването между уменията на младите хора, които напускат образователната система, и исканията на работодателите, е общоизвестен проблем, който може да бъде решен чрез въвеждане на обучение / курс по предприемачество като част от задължителната училищна програма.[2] Всъщност предприемачество е много повече от просто създаване на собствен бизнес. Например, то може да се разглежда като начин на мислене, култура на поведение, отношение и гъвкав подход към различни въпроси чрез адаптиране към постоянно променящата се среда. Освен това, предприемачеството насърчава социалните дейности, поемането на отговорност, сътрудничеството със съответните заинтересовани страни, осведомеността във връзка с различните професионални или кариерни области. Чрез развитието на такива умения хората ще станат по-добре подготвени за нуждите на пазара на труда, като същевременно придобиват компетенции като критично мислене, алтернативи за решаване на проблеми, които биха били ценни и за личностното им развитие.

Тенденции в сферата дигиталните и предприемаческите умения
Дигитални умения

Българската икономика е изключително зависима от достъпа и използването на информационни и комуникационни технологии (ИКТ). Бързите промени и краткотрайните ИКТ продукти изискват по-голям опит и адаптивност от страна на бизнесите и техните служители. Имайки предвид това, националните ИКТ стратегии гравитират около предлагането на дигитални умения за управление на търсенето и дигиталния потенциал на индустрията.

Търсенето на дигитални умения

За да бъде изследвано търсенето на дигитални умения в България, е направен анализ, който се базира на два показателя – броят на заетите ИКТ специалисти и броят на заетите лица с образование в сферата на ИКТ. Целта е да бъде проследен броят и да се идентифицират тенденциите в търсенето на дигитални умения на българския трудов пазар. Първият индикатор разглежда различните възрастови групи (от 15 до 34 години и от 34 до 74 години), докато поради липсата на налични данни, вторият разглежда по-широк възрастов диапазон – от 15 до 74 години.

Графика.1. Брой на заетите ИКТ специалисти в България между 15 и 34 години (2016-2019 г.) (в хиляди)[3]

Източник: Eurostat Database

Както се вижда от графиката, за периода 2016-2019г. са регистрирани колебания в стойностите на показателя. През 2017г. е достигната най-ниската стойност (35,5 хил.), а през 2018г. броят на заетите ИКТ специалисти се покачва до 50,0 хил. Независимо от това, данните за изминалата 2019г. показват, че търсенето на ИКТ специалисти между 15 и 34 години отново е намаляло (45,6 хил.).

Графика.2. Брой на заетите ИКТ специалисти между 34 и 74 години в България (2016-2019г.) (в хиляди)[4]

Източник: Eurostat Database

При броят на заетите ИКТ специалисти между 34 и 74 години отново се забелязват колебания в стойностите. От 42,6 хиляди през 2016г., индикаторът достига 35,5 хиляди през 2017г. и така регистрира най-ниската си стойност за периода. От друга страна, най-високата стойност е достигната през 2018г. (45,9 хиляди). Що се отнася до изминалата 2019г. (43,6 хил.), тогава търсенето на ИКТ специалисти видимо е намаляло.
Изводът е, че и при двете възрастови групи е имало значителни колебания в броя на наетите лица.

В допълнение, за да се изследва търсенето на дигитални умения в България, анализът се обръща и към броя на заетите лица с образование в сферата ИКТ. В случая, използваният показател засяга по-голяма възрастова група (от 15 до 74 години).

Графика.3. Брой на заетите лица с образование в сферата на ИКТ в България (между 15 и 74 години) (2016-2019г.)(в хиляди)[5]

 
Източник: Eurostat Database

Както се вижда на графиката, броят на заетите лица с образование в сферата на ИКТ е нараснал значително за периода 2016 – 2019г. Най-ниската стойност е регистрирана през 2016г., когато само 28,1 хил. души с ИКТ образование са били регистрирани като трудово заети в сферата. Предвид очевидният стабилен темп на растеж, най-високата стойност на индикатора е достигната през 2019г. (42,8 хил.)

Предлагане на дигитални умения

Що се отнася до предлагането на дигитални/ИКТ умения в България, университетите играят ключова роля. Всъщност усилията на висшите училища се фокусират в изграждането на партньорства с индустриалния сектор и в обучението на бъдещите работници. По европейската програма „Развитие на човешките ресурси” са финансирани различни проекти, които целят адаптиране на учебната програма на университетите към нуждите на индустрията. Например, Софийският университет „Св. Климент Охридски“ и по-специално Факултетът по математика и информатика (ФМИ) работи съвместно с ИКТ индустрията, за да отговори на нуждите на работодателите. Факултетът има открити бакалавърски програми, които са хармонизирани с квалифицираната работна сила, изисквана от индустрията. Освен това, целта на магистърските програми във ФМИ е да осигурят по-високо ниво на дигитални и интердисциплинарни компетенции, които отново да са в съответствие с нуждите на бизнеса. В допълнение, Министерството на образованието и науката (МОН) участва в проект за студентски практики, по който работодателите си сътрудничат с университетите за практическата подготовка на студентите. МОН изготвя и система за оценяване на университетите в България, според която субсидии получават тези висши учебни заведения и програми, които предлагат търсените от индустрията умения, предоставят висококачествено образование и заетост на студентите си, които съответстват на получената квалификация.[6]

Предприемачески умения

Предприемачеството е от голямо значение за функционирането на българската икономика. Всъщност предприемачите стимулират икономическия растеж и заетостта. Освен това създаването на бизнес води до по-високи доходи, което, от друга страна, води до нарастващи данъчни печалби и повече правителствени разходи. Всъщност, колкото по-голям е националният доход, толкова по-голяма е възможността правителството да инвестира в проблемни сектори на икономиката и човешките ресурси. Предприемачеството носи социална трансформация, повишава жизнения стандарт на населението и икономическата свобода.[7] Не на последно място, предприемачите търсят решения, когато се сблъскват с проблеми, което стимулира креативното мислене и иновациите.[8]

Търсене на предприемачески умения

За да бъде анализирано търсенето на предприемачески умения в България, по-долу е представен броят на самостоятелно заетите лица в страната за периода 2016-2019г. Първоначално се разглежда възрастовата група между 15 и 24 години, а след това  фокусът е върху лицата между 25 и 74 години.

Графика.4. Броят на самостоятелно заетите лица между 15 и 24 години в България (2016-2019г.) (хиляди)[9]

Източник: Eurostat Database

От данните изведени в графиката става ясно, че има значителни колебания в броя на самостоятелно заетите (между 15 и 24 години) за периода 2016-2019г. Стойността на индикатора достига своето най-ниско ниво през 2018г. (4,5 хил.), докато най-високото равнище е регистрирано през 2017г. (6,1 хил.). През 2019г. (5,6 хил.) има значително увеличение в броя на самостоятелно заетите, но то не надвишава нивата от 2017г.

Графика.5. Брой на самостоятелно заетите лица между 25 и 74 години в България (2016-2019г.) (в хиляди)[10]

Източник: Eurostat Database

От 329,5 хил. през 2016г., броят самонаети лица се покачва до 342,9 хил. през 2017г. Независимо от това, нивата на индикатора започват да намалява през 2018г. (337,6 хил.) и достигат 322,5 хил. през 2019г.  

Изводът от направения анализ е, че броят на самозаетите лица между 25 и 74 години е по-голям от този на самонаетите между 15 и 24 – годишна възраст.

Предлагане на предприемачески умения

Що се отнася до предлагането на предприемачески умения в България, анализът се насочва към предприемаческото образование и обучение в страната. Всъщност предприемаческото образование засяга всички нива на българското образование – начално, средно и висше. Следователно, основните „доставчици“ на предприемачески умения са училища, професионални училища, университети/колежи, образователни институции, специализирани в сферата на бизнеса и други професии. На практика висококвалифицираните служители са двигател на икономически просперитет, конкурентоспособност и производителност в дадена страна. Според доклада на GEM, хората със средно образование обикновено участват в ранната фаза на предприемаческите дейности. По принцип хората със средно образование, получено в професионално училище, надвишават броя на предприемачите с обикновено средно образование. Освен това, тези, които са придобили средно образование в професионална институция, бакалаврите и магистрите представляват 81% от хората мотивирани от наличието на възможности, за да стартират бизнес. От друга страна, предприемачите, завършили средни училища и магистърска степен, започват собствен бизнес, както поради фактори повлияни от възможности, така и поради необходимост. Всъщност лицата със средно професионално образование и бакалавърска степен са по-скоро мотивирани от възможности, отколкото от необходимост  да стартират собствен бизнес. С други думи, техните предприемачески опити са мотивирани от наличните подходящи възможности, докато слабо образованите лица се ръководят от необходимостта.[11]

Качеството на обучението по предприемачество в българските училища не е достатъчно високо, което показва, че националната образователна система не предоставя необходимата квалификация. Обучението по предприемачество в България не е широко разпространено и ефективно. Това се дължи на факта, че учителите не притежават необходимите умения, за да преподаване на учениците. Следователно експертите смятат, че има недостатъци в основното и средното образование в страната, но оценяват високо условията на бизнес обучението. Проблемите на средното образование наистина са по-големи поради факта, че това ниво на обучение е от решаващо значение за интеграцията на индивида в обществото.[12]

Връзката между дигиталните и предприемаческите умения

Въпреки факта, че дигиталните и предприемаческите умения обикновено се разглеждат поотделно, те са взаимосвързани. Взаимозависимостта между тях е явна, когато се разглежда понятието дигитално предприемачество. Като цяло дигиталното предприемачество се отнася до създаването на иновативни предприятия, продукти или услуги, които се реализират чрез интернет.[13] Това е подгрупа от предприемачеството, която използва инструментите и методите на дигитализация в своята дейност. Проучванията показват, че този вид предприемачество играе ключова роля, когато става въпрос за икономически просперитет и повишаване на пригодността за заетост. Последното произтича от факта, че ИКТ влияят върху конкурентоспособността и върху начина, по който бизнесът функционира.[14] Освен това, уменията са от голямо значение за дигиталните предприемачи. За разлика от традиционните предприемачи, техните дигитални колеги трябва да притежават ИКТ компетенции, заедно с лидерски, управленчески и комуникационни умения.

В тази връзка в момента се осъществява проектът DEEP (Дигитално предприемачество за насърчаване на заетостта) [15], чиято целева група са настоящите и вече завършили ученици, както и преподаватели в сферата на професионалното образование и обучение (ПОО), училища и институции в тази област, компании, малки и средни предприятия (МСП) и социални партньори. Целта на DEEP е да увеличи шансовете за професионален успех на учащите в сферата на ПОО, развивайки не само предприемаческите им умения, но и техните дигитални компетенции. Иновативният елемент на проекта е, че дигиталните и предприемаческите умения няма да се третират поотделно както обикновено, а по-цялостен, интегриран и интердисциплинарен подход. По-конкретно учителите и менторите, в рамките на ПОО, ще получат необходимите инструменти и знания, за да подпомогнат учащите и да предоставят ефективно обучение. В своята същност проектът повдига въпроси относно значението, важността, търсенето и предлагането на дигиталните и предприемачески умения в България. DEEP е насочен към образователните институции, студентите и учителите в професионалните училища, бизнеса, МСП и други социални партньори. Целта на проекта е да предостави повече възможности на учениците чрез развитие на техните предприемачески и дигитални умения.

Заключение

В заключение дигиталните и предприемаческите умения са от голямо значение за просперитета на българската икономика. Търсенето на дигитални умения нараства през последните няколко години, тъй като броят на заетите ИКТ специалисти и на лицата с ИКТ образование се увеличава. От друга страна, предлагането на цифрови умения в България обикновено се свързва с висшите училища и програмите, които те предлагат.

Както стана ясно, броят на самонаетите лица между 25 и 74 години е по-голям от този на самозаетите между 15 и 25-годишна възраст. Предприемаческите умения в България основно се предлагат от училища за професионално образование и обучение, университети / колежи и образователни институции специализирани в сферата на бизнеса. Въпреки това качеството на предприемаческото образование в страната не е добро, тъй като учителите не са снабдени с необходимите умения за обучаване на учениците. А това може да се промени.

Статията на доц. д-р Даниела Илиева преподавател във Висше училище по застраховане и финанси (ВУЗФ) и изпълнителен директор на Фондация „Право и Интернет“ и Димислава Георгиева експерт „Стратегическо развитие“ във Фондация „Право и Интернет“ е публикувана в списание:
„Предучилищно & училищно образование: управление – възпитание – обучение“ , в рубрика „Модерният учител е в час“. Рубриката има за цел да представи модерни, различни и иновативни подходи за общуване, модели за познание за човешките отношения и развитие, бързи и ефективни техники за преодоляване на поколенчески и други различия.

БРОЙ 4/2020 Г.

ЮЛИ – АВГУСТ

---

[1] European Commission, European Semester – Thematic Factsheet: Skills for Labour Market, [online], available at: https://ec.europa.eu/info/sites/info/files/file_import/european-semester_thematic-factsheet_skills-for-labour-market_bg.pdf

[2] JA Bulgaria, 2018, Защо e необходим предмет предприемачество и защо е необходимо да се изгражда предприемачески начин на мислене от най-ранна възраст?, [online], available at: https://www.jabulgaria.org/article/news/zashto_e_neobhodim_predmet_predpriemachestvo_i_zashto_e_neobhodimo_da_se_izgrazhda_predpriemacheski_nachin_na_mislene_ot_nay_ranna_vazrast  [accessed on 20 March 2020].

[3] Eurostat, 2020, Database, available at: https://ec.europa.eu/eurostat/data/database  [accessed on 19 May 2020].

[4] Eurostat, 2020, Database, , available at: https://ec.europa.eu/eurostat/data/database  [accessed on 19 May 2020].

[5] Eurostat, 2020, Database, available at: https://ec.europa.eu/eurostat/data/database  [accessed on 19 May 2020].

[6] Gourova, Elissaveta & Ionkov, Nikifor & Dragomirova, Mila. (2014). E-skills Challenges in Bulgaria. Conference Paper. 12th International Conference E-society 2014, At Madrid Spain.

[7] Investopedia, 2019, Why Entrepreneurship is Important to the Economy, [online], available at:  https://www.investopedia.com/articles/personal-finance/101414/why-entrepreneurs-are-important-economy.asp  [accessed on 20 March 2020].

[8] Global Entrepreneurship Monitor Bulgaria, 2019, Why is entrepreneurship important?, [online], available at: https://gemorg.bg/zashto-e-vazhno-predpriemachestvoto/  [accessed on 6 April 2020].

[9] Eurostat, 2020, Database, [online], available at: https://ec.europa.eu/eurostat/data/database  [accessed on 19 May 2020].

[10] Eurostat, 2020, Database, , available at: https://ec.europa.eu/eurostat/data/database  [accessed on 19 May 2020].

[11] Andonova, V. & Krusteff M. (2017). GEM National Report on entrepreneurship in Bulgaria, [online], available at: https://gemorg.bg/wp-content/uploads/2017/10/GEM-Annual-Report-ENG-2017-final-WEB.pdf [accessed on 3 April 2020].

[12] Andonova, V. & Krusteff M. (2017). GEM National Report on entrepreneurship in Bulgaria, [online], available at: https://gemorg.bg/wp-content/uploads/2017/10/GEM-Annual-Report-ENG-2017-final-WEB.pdf [accessed on 3 April 2020].

[13] Desirée van Welsum. (2016). World Development Report. Background Paper. Digital Dividends: Enabling Digital Entrepreneurs. World Bank Group. [online], available at: http://pubdocs.worldbank.org/en/354261452529895321/WDR16-BP-Enabling-digial-entrepreneurs-DWELSUM.pdf [accessed on 31 March 2020].

[14] G.S. Vineela. (2018). Digital Entrepreneurship. IJIRMPS Volume 6, Issue 4, 2018. ISSN: 2349-7300. Available at: https://www.ijirmps.org/papers/2018/4/160.pdf [accessed on 7 April 2020].

[15] https://project-deep.eu/index.php

(Как да го насърчим?)

Новото голямо откритие в света на иновациите или поредната заплаха на технологиите към съвременното общество?

доц. д-р Даниела Илиева *
доц. д-р Мартин Захариев**

Представете си, че слагате специални 3D очила и с една крачка се потапяте в изцяло нов свят – свят, паралелен на нашата реалност, в който присъствате чрез виртуален образ (аватар). Тази паралелна реалност е изградена от машини и в нея разстоянията са лесно преодолими – например, може по всяко време да седнете на един и същ виртуален диван с партньор, намиращ се в Ню Йорк или Берлин, докато Вие сте в София, за да обсъдите бъдещите си бизнес начинания. Или да присъствате от дома си на виртуален онлайн курс в училище или университета. Или да се съберете и да си побъбрите с приятели, които учат или работят в чужбина и с които досега сте се виждали на живо един или два пъти годишно, когато се връщат в България или им отидете на гости. А в останалото време общувате чрез приложения за видеоконферентна връзка – Facetime, WhatsApp, Viber, Skype, MS Teams, Webex, Zoom и др. 
Това не е научна фантастика. Това е новият проект на Фейсбук за Метавселена – паралелен дигитален свят, в който много хора могат да присъстват и общуват помежду си едновременно . Метавселената е изградена на база на концепциите за виртуална и добавена реалност, като за нейни първообрази се сочат различни игри за деца . 

Една подобна иновация безспорно ще промени начина ни на живот, но тя води със себе си и определени рискове, които не трябва да бъдат пренебрегвани. Затова преди да се впуснем нетърпеливо в този нов виртуален свят, е добре да си отговорим на няколко важни въпроса, първият от които е

Права и свободи под риск? 

Всеки нов технологичен проект, който събира и обработва наши лични данни, следва да зачита основните правила и принципи, гарантиращи неприкосновеността на личния живот и защитата на личните данни. Влизайки в Метавселената, ние разкриваме наши данни – информация за това как тялото и съзнанието ни реагират на различни видове информация, съдържание и взаимодействия. Тази информация може да представлява биометрични данни – чувствителни данни съгласно Общия регламент за защита на данните (GDPR), които по принцип е забранено да се обработват, освен при наличието на някои изчерпателно определени в GDPR и правото на ЕС и държавите членки основания. Едно от възможните основания за обработването на чувствителни данни и може би единственото подходящо в контекста на услуга като метавселената е изричното съгласие на субекта на данни. Дори да приемем, че можем да дадем валидно изрично съгласие за тяхното събиране и обработване, фактът, че компаниите, стоящи зад метавселената, ще събират такива данни и могат да ги използват, за да влияят върху нашите информирани избори, поведение и предпочитания, е достатъчно притеснителен.

И ако в 2D пространството, в което ние за момента взаимодействаме със социалните мрежи (чрез смартфон, таблет, компютър или друго крайно устройство) неведнъж с острота се поставя въпросът за това как може да ни манипулират (скандалите с Кеймбридж Аналитика са само един малък пример за това), то представете си какви неограничени възможности за контрол и манипулация се разкриват в 3D виртуалното пространство на метавселената. Затова изграждането на подобен проект предполага спазването на стриктни правила, забраняващи използването на биометрични данни от аватари за създаване на поведенчески профили, за манипулация и въздействие върху подсъзнанието на потребителите. Правилата на ЕС в областта на защитата на личните данни и неприкосновеността на личния живот при електронните комуникации, а и бъдещите правила, които се очаква да се приемат в областта на изкуствения интелект, следва да бъдат отправна точка и стандарт при създаването на метавселена.

Някои от привържениците на проекта за метавселена казват, че това ще е новият Интернет. Ако това е така, метавселената не следва да се монополизира от една компания, била тя и технологичен гигант с размерите на Фейсбук. Същата следва да е достъпна за различни компании, които да могат да допринасят за създаването на отделни елементи от този нов свят и да се възползват от възможностите, които той предоставя. Това обаче поражда определени въпроси от гледна точка на режима за защита на конкуренцията. По-специално, една Метавселена трябва да гарантира оперативна съвместимост , да е достъпна за всички играчи на пазара, които искат да работят в нея или да я изграждат. Това предполага свободен достъп, неналагане на неравноправни условия от доминиращите компании и други подобни. 

На практика обаче има риск водещите технологични компании-гиганти да се окажат единствените, притежаващи нужните ресурси да участват в проекта за метавселена. Това може да доведе до своеобразен „клуб на технологичните гиганти“, който да държи ключа за влизане в метавселената. И ако думи като „картел“ и „забранени споразумения“ на такъв ранен етап звучат крайно, все пак е добре да се обмисли и влиянието на такъв мащабен проект върху пазара и свободната конкуренция. Идеята на конкуренцията е компаниите да се състезават честно за дял от пазара, за вниманието и избора на потребителите, което в крайна сметка да повиши качеството на предлаганите услуги и да оптимизира техните цени. Затова честната конкуренция е полезна и желана на пазара в модерните икономики и гарантирането ѝ трябва да е първостепенна задача при създаването на метавселената.

Метавселената крие нови възможности в областта на труда и образованието, особено в условията на COVID-19 пандемията и социалната дистанция. Но е важно да знаем, че тя може да засили съществуващото неравенство между хората. По-специално, ако ще се ползва подобна технология от работодатели или образователни институции, те са тези, които трябва за своя сметка да осигурят нужното за ползването ѝ оборудване, а не достъпът до нея да е за сметка на служителите, учениците и студентите. 

Това далеч не са всички нерешени правни проблеми, които метавселената поставя. Други отворени въпроси са например кой ще носи отговорност за съдържанието, генерирано при ползване на метавселената – компаниите, стоящи зад нея или потребителите като нейни ползватели; кой ще поеме отговорност, ако претърпим телесно увреждане в реалния свят, докато със съзнанието си сме в метавселената; аватарът е продължение на нашата личност, но възможно ли е да съществуват някакви права на интелектуална собственост върху него (авторски права и други подобни) в полза на създателите на метавселената и как те се съотнасят с нашите лични права. Въпросите на този етап са повече от отговорите, но ние като общество не трябва сляпо да вървим към една иновация, без адекватно да оценим рисковете от нея и да вземем мерки те да се изключат или ограничат. 

И макар в едно демократично общество съобразяването с правните механизми и регулации да е от първостепенно значение за нормалните процеси в него, то не трябва да забравяме, че хората не са роботи, изпълняващи механично дадени команди. Хората са социални същества, а в основата на нормалното им развитие като личности стои общуването – със семейството, с приятелите и колегите. Затова не по-малко важен от правната страна на метавселената е въпросът 

А общуването между хората?

Ние хората сме социални същества и комуникираме, използвайки цяла палитра от сетива, които се активират при общуване на живо. По време на локдаун периодите немалко хора страдаха и продължават да страдат заради променения начин, по който се случват не само бизнес, но и личните срещи. Липсва усещането за гледане и виждане на цялата картина, за слушане и чуване на нюансите на казаното, за активирането на вкус, обоняние и допир, нормални при среща на живо. Липсва усещането да усетим човека, независимо дали ще наречем това интуиция или шесто чувство. 

Виртуалното общуване в една дори супер технологично напудрена метавселена, няма как да ни осигури тези елементи – не можем да усетим мириса на бебешка косичка, не можем да изживеем емоцията на мига след дълга раздяла, не можем да усетим истинския захват на някой, с когото се ръкуваме, не можем да усетим много от емоциите, възможни само от общуване на живо. Защото мозъкът и сетивата са свързани, нашият и чуждият организъм са живи и общуват най-истински, когато са на живо. 

Много изследвания са направени за психологическите последици от прекомерната употреба на социални медии. Всички сме чували израза „Нищо не е каквото изглежда“, а този израз е още по-валиден, когато става дума за виртуално присъствие. Проблемите с изкривяването на действителността, с филтрирането не само на снимки, но и на цели животи, е доста обезпокоителен елемент, който ще бъде проблемен и в една виртуална метавселена.

Доколко ще можем да се доверим на аватара на човека отсреща? Доколко ще сме уверени в достоверността на идентичността, която ни се представя? Доколко ще можем да уловим нюансите на поведението, които при общуване на живо активират или деактивират нашето доверие, спокойствие и желание за продължение на комуникацията. Влизането в роли и „криенето“ зад видими и невидими филтри и сега води до сериозни психологически проблеми и дори до нужда от психотерапия. Виртуалното общуване не е нашият естествен начин за свързване с останалите. По-често оставаме физически, емоционално и енергийно изтощени след такава форма на комуникация, отколкото заредени и енергизирани. Това е защото мозъкът ни се напряга допълнително да компенсира всички липсващи елементи, които биха били налични при общуването на живо. 

Идеята за метавселената би имала своето незаменимо място в някои аспекти на бизнес общуването или в образователната сфера, при условие, че е само компенсаторен инструмент, когато логистиката, логиката или целта на събитието позволяват то да се случи в максимално реалистична виртуална среда, какъвто е планираният модел на метавселената. Предстои ни един нов свят, който със сигурност ще създаде нови синаптични връзки в нашите мозъци и ще видоизмени гените на бъдещето. Не можем да отречем, че метавселената неимоверно ще подпомогне задаващия се, като че ли неизбежен модел на бъдещето, а именно хибридния.  

В обобщение на казаното дотук добре е да се отбележи, че (почти) никоя технология не е автоматично лоша или добра – важно е хората да използват технологиите по съзидателен и полезен начин. Остава да се надяваме, че така ще бъде използвана и метавселената и че тя ще подобри начина ни на живот.

*доц. д-р Даниела Илиева, изпълнителен директор на Фондация „Право и интернет“и преподавател във Висше училище по застраховане и финанси
**доц. д-р Мартин Захариев, старши правен експерт във на Фондация „Право и интернет“, старши адвокат в Адвокатско дружество „Димитров, Петров и Ко.“,  и преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии

В РЕЗЮМЕ Проектът на Фейсбук за виртуална реалност, в която да общуваме чрез наши виртуални образи – аватари, звучи атрактивно, но крие своите рискове за правата, свободите и отношенията между хората.

Bloomberg Businessweek Bg

Намираме се в свят на свръх бърз информационен растеж и безпрецедентно по-дълъг човешки живот. И двата фактора поставят голямо предизвикателство да се поддържа когнитивна[1] годност през живота. Хората жадуват за все повече и повече нова информация и става все по-трудно да се обърне внимание на едно нещо трайно. В допълнение, това затруднява и задържането на вниманието на някого за много дълго време.

Дефицитът на внимание се превръща в още по-голям проблем, особено сред децата във възрастова група от 6 до 15 години. Ако за по-малките контролът е възможен чрез функцията на телефона „родителски контрол“, то за децата в тийнейджърска възраст ограничаването на дигиталните стимули е много по-трудно. Чести признаци на дефицит на внимание при децата са трудности при поддържането на фокус, пренебрегване или липса на детайли, допускане на грешки, които биха могли да бъдат избегнати, проблеми при поддържане на вниманието по време на лекции и четене, и проблеми при организиране на задачи или дейности. Установено е, че с увеличеното време за използване на екрани поради онлайн класовете, обсегът на вниманието сред децата е допълнително засегнат.

Неограничена информация е достъпна с едно щракване на бутон. Един смартфон е достатъчен за достъп до информация по широк спектър от теми. Въпреки това, претоварването с информация, съчетано с многобройни дигитални дейности, извършвани на час, може да повлияе на вниманието  на всеки. Въпреки че всички сме склонни или се стремим към мултитаскинг[2], проучванията показват, че ако обръщаме внимание на няколко неща едновременно, тогава ставаме по-бавни и по-склонни да правим грешки, тъй като мултитаскингът намалява вниманието ни. Икономистът и нобелов лауреат Хърбърт Саймън създава изразът „Бедност на вниманието“ преди почти 50 години. Според него информацията поглъща вниманието на своите получатели, а богатството от информация създава бедност във вниманието.[3]

Думата „внимание“ в психологията се отнася до всеки процес, който влияе върху това каква информация от света постъпва и доколко провокира мислене. Терминът „обхват на вниманието“ се свързва с времето, което може да бъде отделено за работа по дадена задача, независимо дали е писане на доклад, четене на книга или статия, или слушане на лекция/ беседа.

Речникът Merriam Webster определя обхват на вниманието като продължителността на времето, през което човек (като индивид или група), е в състояние да се концентрира или да запази интерес.

Yale Journal of Biology and Medicine обяснява когнитивната способност като умението да се разпределя селективно вниманието и да се дава приоритет само на някои елементи от околната среда, докато други се филтрират.

Обхватът на човешкото внимание сега се измерва само на 8,25 секунди, в сравнение с 12 секунди през 2000 г. За сравнение, вниманието на златната рибка, известна със своето непостоянство, бележи 9 секунди. Промяната в човешкия спектър на внимание се дължи на използването на устройства и на разнообразието, предлагано от донякъде разхвърляния свят, в който сега се намираме. През 70-те години на миналия век е изчислено, че човешкият мозък е бил атакуван от около 500 съобщения на ден, а днес изчисленията показват от 6 000 до 30 000 съобщения на ден. В резултат, хората са постигнали изключително подобрени умения за филтриране на съобщенията, които искат да видят и чуят.

Продължителността на вниманието може да бъде повлияна от вътрешни фактори (собственият мозък подтиква преминаването от една задача към друга) или от външни фактори (нещо във външния свят призовава за внимание). Сред основните вътрешни фактори, които влияят на вниманието, са липсата на достатъчно сън, претоварване, липса на мотивация, раздразнение и скука. Сред основните външни фактори, повлияващи негативно човешкото внимание, са дигиталните устройства. Както споменахме в предишна статия в същата рубрика („Дигитална залъгалка“), мозъкът на съвременния човек се е самообучил да проверява имейли, социални медии и телефона няколко пъти на час, защото така бива възнаграден с нова информация и лайкове. Човешкият мозък научава не само обичайно предприетите действия, но и времевата рамка за тяхното предприемане. В резултат на това, на база обичайната проверка на телефона или имейла по няколко пъти на час, на всеки 20 минути мозъкът прекъсва каквото и да прави, за да напомни, че е време да се провери отново.[4]

Подобряването на когнитивното благополучие и предотвратяването на когнитивния спад се постига чрез умствени упражнения и здравословен начин на живот.[5] Изследователите на вниманието в контекста на маркетинга, установяват, че времето за избори и решения се свежда до едва 2 секунди за привличане на вниманието, 8 секунди за да се постигне някаква форма на впечатление или очарование, а решението за ангажираност се взема за едва 20 секунди. Всякакви маркетингови подходи извън тези времеви параметри, са обречени на провал.[6]

В книгата си „Концентрация. Да останеш фокусиран във времена на разсейване“, авторът Щефан ван дер Щигчел подчертава, че концентрацията винаги е била трудна. За да се постигне съсредоточаване  върху една задача за по-дълъг период от време, трябва да се игнорира както отвличането на вниманието от външния свят, така и възможността за вътрешно разсейване. Вътрешното разсейване най-често е блуждаене, характерно за ума когато се опитва да се фокусира върху конкретна задача.

Мултитаскингът се счита за приемлив, особено когато работата изисква по-дълъг период на концентрация. При опит да се правят няколко неща едновременно обаче, това което се случва е превключване между няколко задачи. Това води до времеви разход, повече грешки, както и до по-високи нива на стрес.

Има много решения, базирани на солидни научни данни, подпомагащи обхвата на внимание. Сред тях са ежедневни рутинни упражнения, медитация, ритуали за концентрация, технологични паузи (време без технология), но те изискват знания за основните механизми за това как действа концентрацията в мозъка и изучаване на процесите на внимание в мозъка.[7]

Марта Бржоско представя друга, различна гледна точка към вниманието.  Тя обръща внимание на факта, че намерението (защо да изберем да отделим внимание на нещо) е това, което подхранва вниманието (или върху какво се фокусираме). За да се увеличи вниманието, трябва да се знае защо това има значение, а тренировъчен фокус просто в името на фокуса се счита за безсмислен.

Човешкият мозък е еволюирал и продължава да се развива по начин, по който да преодолява или да се справя с нарастващите дразнения под формата на разсейващи фактори от външната среда. В този контекст, много по-важно е да се приеме наличието на разсейващите елементи и да се търсят начини за справянето с тях. В своята критична статия[8], Бржоско дава предложение за самоанализ и решение на проблемите с фокуса, поставяйки 4 ключови въпроса.

Проблем 1: Липсата на цел за фокуса

Коя дейност, ако можех да се съсредоточа върху нея по-дълго, би имала най-положително въздействие върху живота ми?

Проблем 2: Пристрастие към новини и информация

Проблем 3: Пренасищане на вниманието

Проблем 4: Емоционален дискомфорт

За всички описани проблеми, авторката предлага пътна карта за справяне с тях:

Според Гордън Логан, професор по психология в университета Вандербилт, който изучава вниманието и представянето, хората никога не се справят с мултитаскингът и винаги има дефицит. Той препоръчва при трудност за съсредоточаване, да се посвети цялата енергия и концентрация върху една задача. Това означава противопоставяне на принудата да се превключва между социални медии, новинарски сайтове и работни ангажименти. По този начин не само се подпомага концентрацията, но и се облекчава стреса, намалявайки част от фоновия шум, който затруднява фокусирането на първо място.[9]

Професорът от Юридическия факултет на Колумбийския университет Тим Ву отбелязва, че плащаме за информацията с нашето внимание и с кликвания, които помагат на рекламодателите да научат нашите харесвания и антипатии, за да могат по-добре да приспособят бъдещите съобщения. Със сигурност има предимства: всеки, свързан с интернет, може да търси почти всичко и голяма част от информацията е „безплатна“. Безплатното обаче, е платено с вниманието ни,

В новата си книга The Attention Merchants: The Epic Scramble to Get Inside Our Heads (Knopf, 2016) Ву изследва 20-годишната еволюция на мрежата от „общ фактор, който насърчава аматьорския ексцентрик във всяка интересна област“ до това, което имаме днес: информационен поток, „напълно преодолян от търговски боклуци, голяма част от които са посветени на най-низшите човешки импулси на социално медийно воайорство и възбуда от лайкове“.[10]

Работата от персонален компютър в домашни условия, вместо в класната стая, предоставя на учениците уникалната свобода да изберат на какво да обърнат внимание. И ученици, и възрастни индивиди, са изкушени да се посветят на мултитаскинг, докато са в Zoom или друга платформа за дигитална комуникация. Както вече беше казано, мозъкът не може ефективно да изпълнява много задачи, а по-скоро задачите се накъсват постоянно между задълженията, които индивидът се опитва да изпълни едновременно.

Професорът по психология д-р Луиза Игън Брад твърди, че превръщането на видео връзката в образователно преживяване за децата ще изисква време и усилия, защото до момента видео връзките са били използвани основно  за забавление.[11]

Забелязва се положителна тенденция към дългосрочно внимание към съдържание, когато фокусът е върху нещо, от което личността се интересува или съдържанието е поднесено живо и по интересен начин, носи ценност и е увлекателно.

Извличайки изводи от анализите на вниманието при подрастващи и възрастни, бихме могли да обособим следните начини, чрез които да подпомогнем устойчивостта на вниманието на нашите ученици:

Човешкият мозък притежава свойство, наречено невропластичност. Това означава, че мозъкът може да се променя и адаптира през целия живот. Увеличаването на вниманието е един от възможните пътища за преоформяне на мозъка, а нашата задача е да възпитаваме мозъците на бъдещето.

В следваща статия ще разгледаме постановката за личностно развитие срещу личностно осъзнаване.

Cтатията на Доц. д-р Даниела Илиева е публикувана в списание:
„Предучилищно & училищно образование: управление – възпитание – обучение“ , в рубрика „Модерният учител е в час“. Рубриката има за цел да представи модерни, различни и иновативни подходи за общуване, модели за познание за човешките отношения и развитие, бързи и ефективни техники за преодоляване на поколенчески и други различия.

---

[1] От англ.ез. cognitive – когнитивен, познавателен

[2] От англ.ез. multitasking – занимание с много задачи. И в българския език е прието да се използва думата мултитаскинг

[3] Shekhar, H., Improving attention span in the age of technology, Deccan Herald, 2020

[4] Markman, A., How to coach your brain to increase your attention span, Fast Company, 2020

[5] Capulong, W., 3 Scientifically-Proven Ways to Improve Children’s Attention Span, Neeuro.com, 2020

[6] Human Attention Span is Getting Shorter,                 AMBA Blog, 2020, достъпно на: https://www.amba.agency/blog/human-attention-span-is-getting-shorter/

[7] Van der Stigchel, S., Concentration: Staying Focused in Times of Distraction, MIT Press, 2020

[8] Brzosko, М., How to Increase Your Attention Span, Better Humans, 2020

[9] Ducharme, J., Struggling to Focus? How to Improve Your Attention Span When ‘the World Is Sick’, TIME Magazine, 2020

[10] Posner, B., How we sell our attention, MIT Sloan Management Review, 2016

[11] Hawi, S., Is online learning shrinking your attention, The Beacon, 2020

Тази статия е публикувана в списание
 „Предучилищно & училищно образование: управление – възпитание – обучение“ , в рубрика „Модерният учител е в час“. Рубриката има за цел да представи модерни, различни и иновативни подходи за общуване, модели за познание за човешките отношения и развитие, бързи и ефективни техники за преодоляване на поколенчески и други различия.

Дигитална залъгалка

(Как да преодолеем дигиталната зависимост?)

Повлияна от професионалното ми задълбочаване в сферата на технологиите и изкуствения интелект[1], както и след гледането на превърналия се в номер едно за 2020 г. документален филм “The Social Dilemma”[2], бих искала да посветя тази статия на една нарастваща в световен мащаб инициатива – Движението за хуманни технологии[3]. Това начинание е посветено на привеждането на технологиите в съответствие с човешките нужди, вместо да се използва човешката уязвимост с цел печалба, какъвто е моделът на печалба. Хуманната технология е проектирана да бъде социално отговорна, като предоставя ползи за потребителите и обществото, без да причинява често наблюдаваните негативни ефекти като претоварване с информация и насърчаване на раздори, екстремизъм и дезинформация.

В предишни статии сме обръщали внимание на значимата роля на учителя във формирането на ценностите и характера на ученика. Немалка роля имат и социалните мрежи обаче. Не може да се отрече, че цели поколения ученици и подрастващи преживяват света си, живота и емоциите си през филтрите на социалния си профил. Не се вълнуват толкова от училищните оценки, колкото от системата, генерираща „лайкове“[4]. И цели поколения остават неподготвени за реалния живот, в който лайкове и филтри няма, но има реални проблеми, за които учениците – бъдещите пълнолетни, остават житейски неподготвени.

Информационният поток в момента е в обеми, непознати в цялата история на човечеството. Всяко онлайн действие се мониторира и регистрира, а вследствие на това превръща потребителя в продукт. Ежесекундно се изграждат модели, базирани на алгоритми, които прогнозират нашите действия и превръщат комуникацията в култура на зависимост и  манипулация. Под огромния натиск да се даде приоритет на организационен растеж, технологичните платформи създадоха и продължават да създават надпревара за човешкото внимание, която отприщва невидими вреди за обществото и особено за младите хора.[5] Движението за хуманни технологии се стреми да промени начина на работа на технологичната индустрия, а от там да повлияе на бизнеса, образованието и съществуването, отдалечавайки се от т.нар. “икономика на вниманието”, която се базира на финансови постъпления от технологии, претоварващи и експлоатиращи вниманието на потребителите.

Като социални същества всички ние – и възрастни, и млади, имаме нужда от социална свързаност, одобрение и усещане за важност в групата или групите, към които принадлежим. Но, ако в реалния живот, групата ни наброява под сто (100) преки контакта, то в социалните мрежи могат да бъдат и десет хиляди (10 000). Тази статия не цели да отрича развитието на технологиите и използването на социални мрежи, а да започне изграждането на осъзнатост, че съществува проблем, който дори няма точна формулировка. В дигиталното пространство нашите ученици, а и ние самите, имаме на разположение една дигитална залъгалка, един дигитален биберон, който е на разположение по всяко време, за да създаде илюзорен комфорт и социално утвърждение – независимо дали е заслужено или не. Когато се чувстваме неудобно или сме самотни, когато сме несигурни или уплашени, когато сме стресирани или имаме нужда от малко харесване, ние прибягваме до местата, където е най-лесно да получим лайкове[6], а именно социалните мрежи. Получаването на лайкове е психологическа форма на хранене на егото и необходимост от чуждо одобрение и утвърждаване. Това до известна степен прави човека неспособен да действа съобразно собствените си ценности, а да зависи от ценностите, егото и одобрението на другите като критерии за правилност. Съзряващата и в процес на изграждане личност на детето в тийнейджърска възраст, не успява да създаде неповторима версия на себе си, бидейки подвластна на очакванията към профила в социалните мрежи.  Този порочен цикъл се превръща в още по-сериозна форма на контрол над личността, какъвто дори религията не е постигала.

Всеки може да извика в съзнанието си картина, в която група млади хора са вторачили погледи в мобилните си устройства и преживяват общуването по-скоро през чатове[7], лайкове и емотикони[8], отколкото през самото общуване на живо, един до друг, един с друг. Дали това ще се превърне в преобладаващия начин на общуване за сегашното и бъдещите поколение, ще бъде обект на следващи изследвания. Но задачата на тази статия е да предизвика вниманието на преподавателите, да представи проблемът без име – нереалното съществуване на младите хора в нереалната дигитална среда на социалните мрежи.

В изследване от юли 2020 г. на Европейската комисия, наречено „Да бъдеш млад в Европа днес – дигитален свят“, се цитират актуални статистически данни и препоръки. Изследването заключава, че въпреки че интернет може да осигури място за младите хора, където да споделят опит и да обменят своите възгледи, има и значителни рискове.

Неограниченото излагане на влиянието на дигитални технологии може да има сериозни дългосрочни последици за развитието на децата, създавайки постоянни промени в мозъчната структура, които влияят върху начина, по който децата ще мислят, ще се чувстват и действат през целия си живот.[9]

Някои от опасенията за безопасността на децата и младите хора и тяхното поведение при използване на интернет, са свързани с нарастване на усамотяването и увеличаващата се самота, защото в повечето случаи подрастващите се оттеглят на изолирано място, за да са онлайн, необезпокоявани от офлайн света. Освен това, някои деца и младежи могат да нарушат поверителността си онлайн или да се окажат изложени на потенциално вредно съдържание, което може да доведе до зависимост, безпокойство или агресия.[10] Децата под 14-годишна възраст прекарват близо два (2) пъти повече време на технологични устройства (3 часа и 18 минути на ден), отколкото в разговор със семействата си (1 час и 43 минути на ден).[11] А това само по себе си е предпоставка за опасност, емоционална и социална изолация и дистанцираност. 

Родителите също не изостават от статистиката на повишаваща се зависимост от технологиите и социалните мрежи. 50% от родителите съобщават, че мобилните устройства обикновено са причина за прекъсване на времето, което прекарват с децата си по три (3) или повече пъти на ден.  Само 11% съобщават, че мобилните устройства не смущават времето с децата им.[12]

Масовото навлизане на технологиите в ежедневието на всички, доведе до промени и в комуникационната култура и обноски – 82% от родените милениали[13] определят като допустимо четенето на текстове и имейли по време на социални мероприятия (семейни или приятелски обяди или вечери), докато 75% смятат за приемливо изпращането на текстове и имейли по време на събитието.[14]

През 2019 г. голяма част от младите хора в страните членки на Европейския съюз (ЕС-27) са използвали интернет за редица дейности, които заемат все по-голям дял от ежедневието им. Най-често срещаните онлайн социални дейности сред младежите са били изпращане и получаване на имейли (88%), гледане на телевизионни предавания или видео в интернет (85% според данни за 2018 г.), и участие в социални мрежи като Facebook, Twitter или Instagram (84%). За разлика от това, много по-нисък дял млади хора на възраст между 16 и 29 години играят или изтеглят игри онлайн (51% според данни за 2018 г.)[15]Сравнение между младите хора и цялото възрастно население показва, че съществена разлика в потреблението има основно в слушането на музика през технологични апликации и участието в социални мрежи.[16]

Технологията с фокус към човека проектира технологични решения, които поставят загрижеността и състраданието към човечеството в основата на решението. Хуманната технология е идеал, който има за цел да измести фокуса към създаването на социално отговорна технология, която не експлоатира потребителя. Може би е наивно възприемането, че това е благородна идея, която става все по-важна, тъй като зависимостта на човека от различни технологични форми продължава да се увеличава.

Извън зависимостта от технологиите, съществуват и други рискове:

Фиг.1 Рискове от прекомерна употреба на технологии и социални мрежи

Наред със смекчаването на проблемите, причинени или изострени от социалните медии, Движението за хуманни технолгии също се стреми да подобри качеството на съдържанието, с което хората се сблъскват, за да контролират разпространението на неща като дезинформация, реч на омразата и пропаганда, както и да намалят ефекта им върху хората и обществото. Фалшивите новини например, се разпространяват шест (6) пъти по-бързо от истинските новини. Според научни изследвания това е така, защото фалшивите новини имат свойството да привличат много по-силно вниманието, както и водят до по-голяма емоционална ангажираност. Тези примери доказват несъответствието между естествената човешка чувствителност и експоненциално нарастващата мощ на технологията. Един проблем, който вероятно ще ескалира в бъдеще, а усилията за преодоляването му могат да включват налагане на алгоритмична прозрачност и отчетност за типовете съдържание, които се споделят чрез дадена платформа. [17],[18]

За да се осъзнаят последиците от това, че самата технология е натоварена с материална обремененост и задължение за печалба, е необходимо да се  разгледа уязвимостта на човешкия мозък. Много книги, статии и публикации са написани за разнообразието от когнитивни пристрастия, при които еволюцията ни е оставила също склонността да надценяваме нашата свобода на действие над тях. Много добър пример за това е гледането на видеоклип в YouTube – много скоро след първия видеоклип, се оказва, че сме изгледали много повече отколкото сме планирали. Препоръчителният алгоритъм (“Recommended for you”[19]) на YouTube е експерт в предлагането, като така ни кара да продължим да гледаме още и още, увлечени от „препоръчаното“ за нас съдържание. Такива алгоритми са основани на задържане на интереса и времето на екрана, без да се интересуват какво възнамеряваме да правим през следващите минути от живота си, колко важни задачи ни очакват или какви срокове и обещания трябва да спазим.

Неврологът Даниел Левитин[20] изследва пресечната точка на технологиите, пристрастяването и производителността. Според него излишъкът от информация произтича от нерешителността на хората да определят приоритетите на задачите и дейностите си. Тази нерешителност опустошава вродената система за бърза категоризация на възприетата информация, причинява стрес и води до претоварване с решенията; т.е. човешкият мозък е в състояние на постоянно разсейване. Тези безкрайни разсейвания произтичат от непрекъснато обновяващия се информационен поток, постъпващ предимно от онлайн комуникацията и социалните медии. Тук е моментът да си представим нашите ученици, изложени на този огромен информационен поток, атакуващ непрестанно, почти денонощно, все още не напълно съзрелите мозъчни клетки на подрастващия организъм. Организъм, нуждаещ от сън и почивка повече, отколкото от непрестанно безразборно сканиране на интернет.

Според изследванията на Левитин, полученото когнитивно претоварване, има сериозни физиологични ефекти върху мозъка. Тъй като е установено, че мултитаскингът[21] увеличава производството на хормона на стреса кортизол, както и на отговорния за „бягство или битка“[22] хормон адреналин, човешкият мозък е едновременно и претоварен, и свръхстимулиран. В допълнение към неврологичните последици от претоварването, психологическите ефекти са също значителни. Левитин твърди, че мултитаскингът води до такава степен на умора на мозъка, а това от своя страна ни довежда до толкова изчерпано и изтощено състояние, при което след вземане на поредица от незначителни решения, може да се стигне до крайно неправилни решения за нещо важно.[23] Или до състояние, близко до професионалното прегаряне, на което обаче, учениците все още нямат официално право.

Пристрастяването към утвърждение (лайкове), още един значим елемент от тази проблематика, също ни кара да се ангажираме много повече със съдържание, което поддържа нашите възгледи. Т.е. много по-склонни сме да харесваме съдържание, което е в синхрон с нашите собствени ценности и идеи, отколкото такова, което противоречи и ни изважда от комфортната зона на съгласие.

Необходимостта от социално приемане обаче, би могла да ни накара да възприемем токсично поведение, което други използват в дадена онлайн група, въпреки, че обикновено не бихме се държали по този начин. Такава промяна в обичайното поведение е често срещана при учениците в гимназиален и прогимназиален курс. Агресивното оптимизиране за показатели за ангажираност от страна на социалните мрежи, съчетан с най-новите техники за машинно обучение и тестване, водят до широка поредица от мащабни въздействия, които според Движението за хуманни технологии, понижават човешкия капацитет.[24] В резултат, наблюдаваме понижаване на успеха на учениците, намаляващ интерес към реалната заобикаляща среда, съпътствани от нарастващ интерес към дигиталната залъгалка. Защото там успехът се измерва не с усилия и оценки, а с лайкове.

Според различни статистики, средното време, в което човешкият мозък е в състояние да се фокусира, докато работим на компютри преди вниманието ни да бъде прекъснато, е само четиридесет (40) секунди. Тъй като технологичните компании работят, за да привлекат вниманието ни в настоящата икономика за привличане на внимание, способността ни да се фокусираме може само да става по-трудна.[25] Това е още повече валидно за учениците, които много често имат неограничен достъп до устройства, чрез които се превръщат в целеви обекти за внимание.

В изследване, наречено „Мултитаскинг на едно устройство: възбуда и честота, очакване и прогнозиране на превключването между медийно съдържание на компютър“, авторите правят проследяваt компютърния мултитаскинг в продължение на 1 ден. Изследването показва, че 75% от съдържанието на екрана се гледа за по-малко от 1 минута, а повечето хора превключват между различно съдържание на всеки деветнадесет (19) секунди. Биологичният анализ демонстрира, че участниците изпитват неврологична възбуда когато превключват и така се обяснява защо се чувстваме изкушени да продължаваме да превключваме. Това още повече подчертава как човешката биология ни прави силно уязвими за манипулация от икономиките на вниманието.[26]

В свят, в който приложенията непрекъснато се конкурират за човешкото внимание, осъзнатостта на индивида е под атака. Осъзнатостта означава да усещаме по спокоен и балансиран начин какво се случва в ума ни, в тялото ни и около нас. Осъзнатостта позволява да действаме според намеренията си и да избягваме живот, който се превръща в поредица от автоматизирани действия и реакции, често базирани на страх, временен интерес и недостиг на мислене. Както всяко друго качество, така и умението за осъзнатост може да се развие и възпита у индивида. А ролята на учителя е да подпомага развитието и възпитанието на учениците, и превръщането им в личности с избор и осъзнатост, а не роботизирани хора на автопилот.

В поредица от проучвания изследователите установяват, че когато двойки непознати са били помолени да водят смислени разговори, способността им да се свързват емоционално е била значително намалена, ако е бил видим мобилен телефон в пространството около тях. Самото видимо наличие на мобилен телефон може да наруши връзката между двама души, което води до намалено чувство на съпричастност, доверие и усещане за близост. [27]

Изборът за звуково или беззвуково известие при получаване на определени съобщения, е пример за осъзнат избор на настройки, свързани с технологиите. Повечето хора предпочитат функциите, заложени по презумпция и игнорират възможността за личен и осъзнат избор, чрез който биха могли да променят цялостното отношение и влияние на технологиите върху самия човек.

В заключение, учителите и обучителите носят не само образователната отговорност, но и отговорността за изграждането на ценностите на бъдещите поколения. Начините за промяна не са чрез забрана на технологиите и всичко, до което можем да се докоснем чрез тях, а чрез диалог и личен пример, водещи към осъзнаване и повишено внимание, че такъв проблем съществува. Ако успеем поне да насочим вниманието на учениците, че колкото повече се използва дадена социална мрежа, толкова повече алгоритмите й се захранват с информация, а това води до манипулация и поредица от социални, емоционални и психически рискове, то тогава сме успели. Ако успеем да обърнем внимание, че има живот на живо, който е много по-ценен и интересен от онлайн преживяванията, че няма нищо по-ценно от общуването лице в лице с искрен интерес, то тогава ще сме направили малка крачка към процеса на осъзнаване.

Следващите седем (7) стъпки биха могли да са в помощ на преподавателя и ученика в справянето със свръхинформацията, мозъчното претоварване и риска от загуба на идентичност: 

1. Да изключим известията за съобщения от апликации, които ни разсейват.

2. Да изтрием токсични приложения, които не ни носят никаква полза, а основно ни разсейват и „изяждат“ времето ни.

3. Да използваме полезни приложения, които помагат за концентрация, сън, мониториране на времето, прекарано пред екрана на устройства, както и за медитация и почивка.

4. Да си поставим сами граници и ограничения за използването на приложения и устройства.

5. Да изключваме в пряк и преносен смисъл поне по веднъж на ден за определено време и поне веднъж в седмицата за по-дълъг период.

6. Да използваме технологиите осъзнато, образовано и целенасочено.

7. Да изживяваме осъзнато и пълноценно време извън технологиите и мрежите.

---

[1] През лятото на 2020г.авторът завършва успешно Executive Program за Artificial Intelligence: Implications for Business Strategy (Изкуствен интелект: приложение в бизнес стратегиите) в Massachusetts Institute of Technology (MIT), САЩ

[2] В превод от англ.ез. „Социалната дилема“, Netflix 2020

[3] Center for Humane Technology, https://www.humanetech.com/

[4] От англ.ез. “like” – харесвам; нарицателно за одобрение в социалните мрежи.

[5] Center for Humane technology, Ledger of Harms, Oct.2020, https://ledger.humanetech.com/

[6] От анлг.ез. like – харесвам; използва се като нарицателно за одобрен пост или публикация в социалните мрежи.

[7] От англ.ез. chat – разговарям, бъбря; използва се като нарицателно за общуване през мобилни апликации като Viber, Whatsapp, Messenger и др.

[8] От англ.ез. emoticons – произлиза от emotional – „емоционален“ и icon – „икона“.

[9] Center for Humane technology, Ledger of Harms, Oct.2020, https://ledger.humanetech.com/

[10] European Commission Report, Being Young in Europe Today – Digital World, July 2020, https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php/Being_young_in_Europe_today_-_digital_world#Youth_online:_a_way_of_life

[11] Donnelly, L., Social media linked to increased risk of mental health problems, 2019. The Telegraph

[12] McDaniel, B., Radesky, J., Technoference: Parent Distraction With Technology and Associations With Child Behavior Problems, Child Development, May 2017, https://srcd.onlinelibrary.wiley.com/doi/abs/10.1111/cdev.12822

[13] Поколението, родено между 1981 и 1996г.

[14] Rainie, L., Zickuhr, K., Americans Views on Mobile Etiquette, 2015, https://www.pewresearch.org/internet/2015/08/26/americans-views-on-mobile-etiquette/

[15] European Commission Report, Being Young in Europe Today – Digital World, July 2020, https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php/Being_young_in_Europe_today_-_digital_world#Youth_online:_a_way_of_life

[16] European Commission Report, Being Young in Europe Today – Digital World, July 2020, https://ec.europa.eu/eurostat/statistics-explained/index.php/Being_young_in_Europe_today_-_digital_world#Youth_online:_a_way_of_life

[17] What is Humane Tech, Ethical.net, 2020, https://ethical.net/glossary/what-is-humane-tech/

[18] Rouse, M., Humane Tech, 2019, https://whatis.techtarget.com/definition/humane-tech

[19] От англ.ез. – препоръчано за вас.

[20] Daniel Levitin Official Website, https://www.daniellevitin.com/

[21] От англ.ез. multitasking – справяне с много задачи.

[22] От англ.ез. популярният израз fight or flight – битка или бягство при критични ситуации.

[23] Lesley University, Why Brain Overload Happens, 2020, https://lesley.edu/article/why-brain-overload-happens

[24] Center for Humane technology, Together, we can change how technology is built. https://www.humanetech.com/technologists

[25] Taylor, S.*, Jaques, N.*, Nosakhare, E., Sano, A., Picard, R. „Personalized Multitask Learning for Predicting Tomorrow’s Mood, Stress, and Health,“ IEEE Transactions on Affective Computing, December 2017.

[26] Leo Yeykelis, James J. Cummings, Byron Reeves, Multitasking on a Single Device: Arousal and the Frequency, Anticipation, and Prediction of Switching Between Media Content on a Computer, Journal of Communication, Volume 64, Issue 1, February 2014, Pages 167–192, https://doi.org/10.1111/jcom.12070

[27] Andrew K. Przybylski, Netta Weinstein,Volume: 30 issue: 3, page(s): 237-246 Article first published online: July 19, 2012; Issue published: May 1, 2013

„А едно време, ако знаете какво беше…“

Доколко имаме право днес да реферираме към „едно време“ и доколко ние, които познаваме „едно време“, имаме право да търсим уважение към него, е въпрос, който занимава много хора – родители, учители, бизнес и академия, млади и стари. Светът се променя, а с него и поколенията.

Днес в класната стая имаме среща на разнообразие от поколения. Учителите могат да бъдат от поколение Z (млади, току що завършили образованието си) до поколението на бейби бумърите (учители в пред пенсионна възраст). Децата в ученическа възраст са основно представители на поколението Z и поколението Алфа. В такава среда, учителите са тези, които носят отговорността за разбирането и намирането на пресечната точка; тези, които полагат основите на моста между „едно време“ и „днешно време“, които понякога могат да се усещат като две или повече различни вселени.

Наивна генерализация би било рамкирането на всички представители от една поколенческа група в единен типаж. В няколко предишни публикации в рубриката „Модерният учител е в час“, нееднократно беше подчертавана важността на различията и фактът, че всеки човек има негов/ неин модел на света, основан на личните ценности, минало, опит, среда на растеж и съзряване, мислене, убеждения, и др.

За едно поколение се считат всички хора, родени и живеещи по едно и също време, разглеждани колективно.[1] Според друго определение, поколение е определена група, съществуваща в определен момент.[2] Томов влага смисъл в поколение (поколенческа личност) като съвкупност от хора в близка възраст и жизнен етап, които споделят обща история, повлияни от конкретни ценности и идеи, живели в конкретни обществени условия и събития.[3]

В миналото, анализът на поколенията се е свеждал до групирането им в две десетилетия. Днес това не е възможно поради динамиката на живота, бързо променящите се технологии, актуализирането професиите и уменията, и др. Съвремието налага поколенията да бъдат обединени в десет или по-малко години, за да може да се отразят поведенческите модели и вярвания, характеризиращи конкретната генерация. Таблицата по-долу показва валидните за западната култура разделения на поколенията, обособени на база значими културни, политически, икономически и исторически фактори.  

Табл.1. Различните поколения (валидни за западната култура)

Поколение	Начало	Край	Възрастов диапазон
Изгубеното поколение (The Lost Generation)	1890	1915	105 – 130
Междинното поколение (The Interbellum Generation)	1901	1913	107 – 119
Великото поколение (The Greatest Generation)	1910	1924	96 – 110
Тихото поколение (The Silent Generation)	1925	1945	75 – 95
Бейби бумър поколение (Baby Boomer Generation)	1946	1964	56 – 74
Поколение Х (Generation X)	1965	1979	41 – 55
Поколение между Х и Милениали (Xennials*)	1975	1985	35 – 45
Милениали (Поколение Y, следващото поколение) (Millennials Generation Y, Gen Next)	1980	1994	26 – 40
i-Поколение/Поколение Z (iGen/ Gen Z)	1995	2012	8 – 25
Поколение Алфа (Gen Alpha)	2013	2025	1 – 7

*Xennials няма превод на български

В своята публикация „Различия между поколенията и техни проекции върху процеса на учене“[4], Пенчева констатира, че общите исторически събития, доминиращи ценности, ролевите модели и споделените норми на поведение, икономическите и културните условия на средата формират специфични черти, които събирателно се разглеждат като поколенческа личност. Тези черти са социални, характерни за болшинството от представителите на съответното поколение, проявяват се основно в групова среда и при взаимодействие с други хора. Тъй като тези характеристики не са строго персонални, интензитетът на проявление на поколенческите характерни черти варира при различните индивиди в рамките на една генерация. Следователно, не е правилно всички хора от една поколенческа група да бъдат поставяни под общ знаменател, но би могло да се твърди, че средата и времето предпоставят за идентични проявления.

От комуникационна гледна точка, как поколенията да съжителстват мирно и да общуват успешно помежду си в образователна, бизнес и социална среда, е предизвикателство, валидно за всички. Интерес на настоящата статия е общуването между поколенията в класната стая. По-конкретно – как учителят – представител на няколко поколения, да „достигне“ до ученикът от поколение Z и Алфа. Да си добър учител, отличен педагог и специалист в областта си на преподаване, вече не е достатъчно. Към „пакетът“ от компетенции и задължителните изисквания към съвременния учител, спадат познанието и умението за разбиране на поколенията, които са и които идват. В своя статия Вяра Гюрова твърди, че поради динамично развиващите се и променящи се свят и живот през новото столетие (и хилядолетие), се налага от най-ранна възраст децата да започват да усвояват много и разнообразни „грамотности” (или по-скоро компетентности или култури) – екологическа, кибернетична, здравна, глобална и интеркултурна, социална и емоционална, медийна, финансова и културологична (последната е свързана с изкуствата, културните произведения, ценности и с творчество).[5] Докато концепцията за едно поколение има различни интерпретации в рамките на научната общност, учените са съгласни, че вярванията, нагласите и спомените от юношеството осигуряват обектив, през който се филтрират преживяванията на възрастните. Значимата роля на учителя в този период от съзряването на ученика, налага изискването за това цялостно ново познание, което носи ползи за всички участници в процеса.

Учителите, представители на бейби бум поколението, са традиционно по-консервативни. Те са започнали да преподават във времена, в които учителската професия е имала съвсем различен имидж, стойност и признание в обществото. Нормите, правилата и структурата на преподаване за тези педагози са основани на традиции и определена ценностна система, които са съвсем различни от това, което е модерно, приложимо и актуално сега.

Учителите от поколение X са склонни да проявяват повече отдаденост на концепцията за учене през целия живот и имат по-добра способност да се адаптират към новите условия. Те са готови да си сътрудничат с другите и да приемат и прилагат съвети от администратори или други учители. Учителите от това поколение отдават много по-голямо значение на щастието в класната стая. С приближаването към съвремието, етичните норми и формалността намаляват. Учителят започва да скъсява дистанцията не само с ученика, но и с администрацията и ръководството. Учителят от поколение Х търси повече възможности за развитие и осъзнава по-силно важността на уменията за адаптация.

Типично за следващото поколение учители – поколение Y, е значително по-големият им комфорт с технологиите. Те често са наричани учителите на утрешния ден. В професионален план те са креативни, иновативни и самоуверени. Обичат да споделят наученото чрез сътрудничество в малки групи. Учителят от това поколение става все повече приятел или ментор за ученика, не само заради по-малката възрастова разлика, а основно заради сходството в ценностната система и в желанието да се направи положителна промяна в класната стая и в света като цяло. Въпреки, че представителите на това поколение срещат нова професионална реалност, те прегръщат промяната.

Като първо основатели, милениалите имат склонност да опитват нови неща. Незабавният достъп и бързите отговори са норма. Конвенционалните граници се размиват като се движат безпроблемно между реални, виртуални и хибридни светове.

Докато по-възрастните учители са склонни да се противопоставят на промяната, по-младите учители се ръководят от това. Поколението на бейби бумърите държат да бъдат монологично слушани, а милениалите търсят двустранно изслушване. Друга значима поколенческа разлика, валидна не само за работата в класна стая, е максимата на поколението бейби бум: „Живея, за да работя”. Милениал представителите работят, за да живеят и не обвързват броя работни часове с ефективността.

Една от най-интересните разлики между поколение Z и предшестващите, е техният праволинеен характер. Нивата на употребата на наркотици, консумацията на алкохол, тютюнопушенето и бременността в юношеска възраст са най-ниските от десетилетия. Поколение Z никога не е трябвало да чака да наеме филм или да научи нещо по дадена тема; всичко се случва онлайн, веднага и това ги характеризира като нетърпеливи. За тях е нормално да не чакат. Пораснали по време на раждането на алгоритмите и социалните мрежи, представителите на това поколение са свикнали с персонализирана емисия от информация, забавления, предложения и искания въз основа на индивидуални предпочитания. За тях е повече от нормално да живеят социалния си живот онлайн. Поколение Z се чувства най-удобно в онлайн средата на социалните медии. За повечето предходни поколения, социалните мрежи са разсейване, докато за поколение Z те са неразделна част от социалното поведение. Предпочитание се отдава на онлайн четенето пред четенето на хартия; на видео съобщенията пред писмените.[6]

Учителят от това поколение лесно намира общ език с учениците си, защото общуването онлайн е норма, преподаването чрез технологии е дори задължително, а скъсената дистанция в и извън класната стая е възприета и от двете страни – учители и ученици.

Най-новото поколение – поколение Алфа, е вече тук, но в момента все още не се усеща голямото му влияние, въпреки приблизително 2,5 милиона, които се раждат в световен мащаб всяка седмица, тъй като те още не са навършили тийнейджърските си години.  Интересни факти са, че те са първото поколение, родено изцяло в рамките на 21 век, имат най-възрастните родители от които и да е други деца преди тях, очаква се да са най-дълго живеещите и най-богатите.  И точно както двете поколения преди тях, това поколение ще израства в един онлайн, изпълнен с електроника и социални мрежи свят.  Очаква се също така да продължат да следват „същото влечение към мултикултурализма и дори по-нататъшното разпадане на половите норми“, според статия от Digiday от октомври 2018г.[7]

Много от тези деца са имали екран в ръцете си преди да могат да говорят и първите им „бавачки“ са били устройствата. За тях боравенето с екран е по-естествено от хартията. Мненията за ползите и вредите вследствие на ранното излагане на устройства са противоречиви и варират от забавяне на речевото и възпрепятстване на социалното развитие до изграждане на умения за координация и усъвършенстване на бързите реакции.[8]

Учебните програми ще трябва да претърпят значителна промяна, за да посрещнат нуждите на поколение Алфа. Поколението Алфа ще търси стойност и ще иска да прави неща, които имат значение. Тези ученици ще имат предприемаческа идентичност и ще трябва да бъдат подкрепени в зараждането на техните идеи.

Очакванията са, че ще търсят оценка на ценността на приноса си и ще искат да избират сами какво и как да учат. Правото на избор има голямо значение за съвременните учащи се.

Поколение Алфа ще иска персонализирано обучение. Учителите ще бъдат фасилитатори, които съвместно с ученика установят учебните цели и разработват план за сътрудничество с учениците, за да постигнат тези цели. Смисълът на „преподаване“ и „учене“ ще се сменят тотално.

Това, което вече се забелязва като наследство и от предходните поколения е важността на съдържанието, но и още по-голямата важност на контекста. Съдържание и знание са все по-достъпни навсякъде, но ключов елемент за поколение Алфа са уменията и какво да правят с наученото. Съвременните учащи искат да знаят ЗАЩО на своята работа, а не само КАКВО. Това кара учениците да се стремят към постигането на автентични цели, които са смислени и ангажиращи за тях самите.

Поколението Алфа ще става все по-цифрово. Те ще се нуждаят от изрични инструкции за работа с другите: социални умения като споделяне, групово мислене, задаване и отговаряне на смислени въпроси, съпричастност и т.н., ще бъдат дефицитни.

Поколение Алфа ще бъде най-грамотното по отношение на технологиите поколение в историята на човечеството. Но самата технология няма значение, а по-важно е това, което тези ученици ще направят с технологията, за да създават ценни продукти, да откриват информация, да си сътрудничат, да дават и получават обратна връзка и да насърчават иновациите. Поколението Алфа няма да се интересува от степени, ранглисти и традиционни практики за класиране. Те няма да се интересуват от авторитарни структури, които съществуват, само защото така е било винаги. Те ще оспорват дългогодишните традиции и ще търсят нови форми да демонстрират не само това, което са научили, но и КАК са го научили. Те няма да се интересуват от стандартизация и сравнение с други, а по-скоро ще искат да бъдат чираци, които търсят овладяване на майсторство чрез разговори, проби и грешки, обратна връзка и цикли на растеж, в които не съществува понятието провал.

За да посрещне и задържи това поколение, училищната среда трябва да стане по-гъвкава и да преразгледа традиционните представи за домашна работа, училищните графици и използването на физическото пространство в училищата.

В заключение може да се каже, че съвременният учител има решаваща роля и значение за образованието на това следващо поколение, ако искаме те да израснат като съвестни и комуникативни глобални граждани. Но самият учител има на първо място отговорността да се подготви, ако иска да бъде учителят на бъдещето.

---

[1] Oxford Dictionary, https://www.oxfordlearnersdictionaries.com/, достъпно на 26.02.2020

[2] Macmillan Dictionary, https://www.macmillandictionary.com/dictionary/british/generation, достъпно на 26.02.2020

[3] Томов Т. Управление на различията. Поколенията и тяхната мотивация на работното място. Издателски комплекс „Труд и право”, http://www.trudipravo.bg/

[4] Пенчева, Миглена. Различия между поколенията и техни проекции върху процеса на учене. Научни трудове на Русенски университет. 2016, том 55, серия 5.1

[5] Гюрова, В., Защо само педагогическа компетентност не е достатъчна за учителя на 21 век?, ДИПКУ Стара Загора, бр.3/ 2018г.

[6] Preville, P., How to Teach Generation Z in the Classroom, Trends in Higher Education, 2018

[7] Liffreing, I., Forget millennials, Gen Alpha is here (mostly), 2018, www.digiday.com

[8] Vargason, D., Meet Generation Alpha: 3 Things Educators Should Know, 2017, www.nwea.org

Статията е част от авторовата рубриката

на доц. д-р Даниела Илиева „Модерният учител е в час“ за брой 3 на списаниe
Предучилищно & училищно образование (май-юни 2020 г.)

В навечерието на пролетния сезон, типичен с пробуждането на природния свят, но също така и с изчерпване на енергията на човешкия организъм – явление, наречено „пролетна умора“. Освен пролетна умора, всички ние преживяваме някаква форма на стрес. Учителската професия принципно е свързана със стрес, породен от много ученически неизвестни и административни известни.

В настоящата статия ще разгледаме какво представлява стресът, има ли полезен стрес и как да се справим с неполезния. Ще разгледаме някои техники за предотвратяване на симптомите на стрес и други – полезни, за преодоляване на възникнали вследствие на стрес емоции и реакции.

В медицински или биологичен контекст, стресът е физически, психически или емоционален фактор, който причинява телесно или психическо напрежение. Стресът може да бъде външен (от околната среда, психологически или социални ситуации) или вътрешен (болест или медицинска процедура).[1]

Стресът е неспецифична реакция на тялото към всяка промяна в процеса на адаптация, която се създава като стресор и се проявява чрез промени в хормоналните нива. Това е естествената реакция на тялото при сблъскване с непознатата или трудна ситуация. Тази ситуация може да се дължи на различни външни и вътрешни фактори като околна среда (температура, светлина), физиологично заболяване и психично (притеснение, семейни проблеми, лични проблеми и други), които най-общо наричаме стресори. Тялото ни не различава стресорите един от друг, то просто реагира по начина, по който природата му е заложила преди стотици хиляди години.

Типична такава реакция от праисторически времена е fight or flight – бой или бягство (от англ.ез.), която представлява отговор на остра заплаха за оцеляването, белязана от физически промени, включително нервни и ендокринни, които подготвят човек или животно да реагират ответно с битка или да се оттеглят с бягство. Функциите на този отговор/режим са описани за първи път в началото на 1900 г. от американския невролог и физиолог Уолтър Брадфорд Кенън и се крие в нашия лимбичен мозък.

Благодарение именно на лимбичния мозък, оцеляването ни като вид е било възможно. В течение на хилядолетия сме запазили животинското си наследство под формата на регулация на поведението ни, когато се сблъскаме с опасност. Независимо дали става дума за опасността от див звяр, пред която се изправя праисторическия човек от каменната ера, или пък за страха на съвременния презентиращ, изправен на сцената пред публиката. 

Тези важни животоспасяващи вътрешни реакции са подсигурили нашето оцеляване, като изключителната реакция на мозъка в тези ситуации на стрес или заплаха е приела три форми: замръзване, бягство или битка. Подобно на други животински видове, чийто лимбичен мозък ги е защитавал по този начин, човешките същества, притежаващи тези лимбични реакции, са съумявали да оцелеят и да се размножават, тъй като това поведение вече е било закрепостено в нашата нервна система.[2]    

В праисторически времена еволюцията на нашите животински предшественици довела до създаване на стратегия на лимбичния мозък за компенсиране на силовото надмощие, което са имали над нас хищните ни врагове. Тази стратегия, форма на защита на лимбичната система, е било ,,замръзването” в присъствието на хищника или пред лицето на някаква друга опасност. Движението привлича внимание, следователно заставайки неподвижно при усещане за някаква опасност, лимбичният мозък ефективно е осигурил нашето оцеляване. Повечето животни и хищници реагират на движението. Способността за застиване пред опасността има смисъл, защото много месоядни животни се насочват след движещи се обекти, подбудени от инстинкта ,,преследвай, залавяй и яж”, който е ясно изразен при големите хищници от семейство котки, главните врагове на нашите прадеди.   

Реакцията на замръзване е предадена от примитивния на съвременния човек. Днес ние не сме преследвани от диви хищници, но до ден днешен замръзването или застиването (ступорт) остава нашата първа реакция на защита срещу предполагаеми заплахи или опасност, защото в продължение на пет милиона години лимбичният мозък е подготвил човешките същества да се държат именно по този начин пред лицето на опасността.   

В съвременния живот реакцията замръзване се наблюдава, когато хората са уличени в блъфиране или в кражба, а понякога и когато лъжат. Когато хората чувстват, че ги заплашват или са разкрити, те реагират точно като нашите прародители преди един милион години: просто застиват.  

Когато лимбичната система е в състояние на комфорт, мисловното и психологическото благосъстояние се отразява по невербален начин в показването на задоволство и високо самочувствие. Когато обаче лимбичният мозък преживява дискомфорт, съответният език на тялото се характеризира с поведение, емблематично за стреса и ниското самочувствие. Познанието за тези поведенчески сигнали ни помага да определим какво си мисли съответната личност или пък как да действаме или какво да очакваме, когато общуваме с другите в служебен или социален контекст. Това е от още по-голямо значение в учебна среда, в отношенията между учители и ученици, между колеги, между самите ученици, които са в чувствителна възраст през по-голямата част от учението си от 1ви до 12ти клас.

Лимбичният мозък е като компютър, който получава и съхранява данни от външния свят под формата на набор от негативни събития и приятни преживявания. Тази база данни, съхранена в мозъка, ни дава възможност да се справим житейски в света, в който живеем. Това е механизмът, чрез който се пазим от физическо и емоционално нараняване.  

Това е също и причината да изпитваме реакция на задоволство и предразположеност, или еуфория, когато видим стар приятел, дружелюбно лице или разпознаем приятна миризма от детството ни.[3]

Когато се случи нещо, което се възприема като заплаха, се активират симпатиковите нервни влакна на вегетативната нервна система. Това води до отделяне на определени хормони от ендокринната система. Във физиологичен план основното действие на тези хормони е да инициират бърз, генерализиран отговор. Този отговор може да бъде предизвикан от спад на кръвното налягане или болка, физическо нараняване, рязко емоционално разстройство или намалени нива на кръвната глюкоза (хипогликемия). Режимът „битка или бягство“ се характеризира с повишена сърдечна честота (тахикардия), тревожност, повишено изпотяване, треперене и повишени концентрации на глюкоза в кръвта (поради гликогенолиза или разрушаване на чернодробния гликоген). Тези действия се случват съвместно с други неврални или хормонални реакции на стрес, като увеличаване на секрецията на кортикотропин и кортизол, и се наблюдават при някои хора и животни, засегнати от хроничен стрес, което причинява дългосрочно поддържане на „битка или бягство“ отговор.[4]

Както вече споменахме, някои от симптомите при стрес са физически симптоми:

• Повишена активност на различните жлези
• Повишено кръвно налягане и ускорен пулс
• Повишено изпотяване (особено по дланите)
• Напрежение в мускулите
• Гадене, повръщане и диария
• Главоболие
• Болки в челюстта, шията и гърба
• Сухота в устата
• Студени ръце
• Промени в дишането

Други симптоми са емоционални и могат да бъдат систематизирани по следния начин:

• Безпокойство, тревога, вина и нервност
• Гняв
• Разочарование
• Различни настроения
• Депресия
• Вариращ апетит
• Кошмари
• Нарушение в паметта или забравяне
• Умора
• Отегчение

Трета група симптоми на стрес са поведенческите:

• Раздразнителност, подтиснат гняв
• Нервно поведение, вредни навици и тикове
• Повишена неудовлетвореност
• Затруднена и намалена концентрация
• Постоянна умора
• Повече инциденти

Таблицата по-долу илюстрира емоционалните симптоми на стрес, поведенческите промени, до които те водят и соматичните ефекти върху организма.

Таблица 1: Емоционални симптоми на стрес и влиянието им върху организма.

Източник: авторово изображение

Управлението на стреса (stress management) обхваща техники, предназначени да осигурят на хората ефективни механизми за справяне с психологическия стрес, както и програми, предназначени да анализират специфичните стресори, като предприемат съответните правилни действия, за да сведат до минимум нивото на стрес.

Има хора, които се зареждат от определена доза стрес, а има и такива, които не могат без висока степен на напрежение. Независимо със или без стрес, проблеми възникват когато се стигне до burn out синдром или прегаряне. Burn out се определя като физическо или емоционално изтощение или демотивация обикновено в резултат на продължителен стрес или неудовлетвореност.[5]

Не е възможно да премахнем стреса от живота си, тъй като стресовите ситуации са част от ежедневието на почти всички. Динамиката в училищната среда е много често непредвидима, поколенията се сменят и израстват пред очите на преподавателите си и всеки ученик идва със собствения си свят на семейни особености, стрес и напрежение от средата и културата, в които живее, както и от емоционалността, с която преживява всичко. В допълнение, спазването на често непосилни административни срокове или справянето с несвойствени задачи, носят допълнително напрежение и натрупване на стрес. В големите градове трафикът става все по-значителен и дори придвижването от и до работното място, може да бъде източник на ежедневен стрес.

Въпреки всичко това обаче, можем да се научим да реагираме на стреса по положителен начин и да поемем контрол над ситуациите, вместо да позволим на ситуациите да вземат контрол над нас.

Намаляването на хормона кортизол намалява и въздействието на стреса върху организма. Таблицата по-долу представя прости и достъпни за всеки методи и процентът влияние, който имат върху намаляване на кортизола. Колкото и да е странно, слушането на любимата музика (независимо какъв стил е тя), може да допринесе за намаляване на стресовия хормон с до 66%.

Таблица 2: Начини за намаляване на кортизола

Източник: авторово изображение

Досегът с природата е значително подценен. В терапевтичните ми сесии и в работата ми като консултант на корпорации, обръщам специално внимание на силата на природата. Имаме лесен и безплатен достъп до фантастични природни ресурси. Най-простите занимания като разходка в парк, гора или планина, ходене с боси крака по трева или пясък, дихателни упражнения навън, прегръщане на дървета, галене на цветя, посрещане на изгреви и изпращане на залези, са малка част от даровете на природата, които не само, че намаляват стреса, но и носят удоволствие и удовлетворение.

В тази статия бих искала да обърнем внимание също и на медитацията и какво всъщност представлява тя. Тълковните речници определят медитацията като акт на обръщане вниманието само на едно нещо – религиозен акт или друга дейност, като начин да станем спокойни и релаксирани (отпуснати). Много хора си мислят, че да медитират успешно, означава да „изпразнят“ главата си, седейки в поза лотус или напевно артикулирайки „оммм“. Нашият мозък е непрестанно зает със 7 +/- 2 неща, т.е. ние непрестанно имаме повече от няколко мисли в главата си. Така че медитацията е целенасочена осъзната концентрация върху едно нещо. И съвсем нормално е, докато сме избрали да се концентрираме върху музика, тон, мисъл, капчук, падащи листа, или просто върху тишината, в мислите ни да прелита списък за пазаруване. Това е моментът, който отказва много начинаещи в медитацията като практика. В момента, в който се „разсеят“ от избрания фокус и си казват, че не могат да се справят и явно не го правят както трябва. А всъщност е достатъчно самодисциплинирано да насочим вниманието си към избрания обект на концентрация и то за не повече от 15 минути. Мислите ни отново ще скачат от едно на друго, на трето и четвърто. Само трябва да върнем фокуса си върху каквото сме избрали.  Научно е доказано, че най-полезната медитация е не повече от 15 минути на ден. Чрез медитацията даваме шанс на мозъка да си почине и на мислите ни да се подредят. Нека направим аналогия с разхвърлян гардероб, както често изглежда нашият ум. С медитация и медитативни техники, ние успяваме да подредим менталния си гардероб и по този начин да видим по-добре с какво разполагаме, как да го използваме в ежедневието си, как би изглеждало най-добре и как ще ни донесе най-голяма полза, без усилието да го търсим в хаоса.

Така че, моят апел е всеки да опита да медитира по някакъв начин. В интернет пространството има достатъчно насоки, видеа, материали и безплатни уроци, от които може да се почерпи информация.

За тези, които искат да опитат нещо различно, има солна стая. Халотерапията е особен тип стрес „лечение“, което се извършва в среда където въздухът е контролиран и възпроизвежда естествения микроклимат на солна пещера, който се среща в естествените солни пещери. Солта има способността да излъчва отрицателни йони, с което се неутрализира положителния заряд в телата ни. Положителните йони се излъчват от всички електроуреди, с които сме заобиколени, създаващи електросмог. Те се натрупват в организма и така нарушават естествения баланс на йоните. Отрицателните йони на солната стая намаляват стреса, главоболията, депресията и повишават енергията.

Друг модерен експеримент е флотационната капсула[6], която освен, че е възможност за истинска почивка, е всъщност най-близкото състояние, което може да наподоби усещането в майчината утроба. Флотацията е терапия във високотехнологина капсула за безтегловно плаване с цел дълбока почивка, медитация, възстановяване на тялото и изследване на възможностите на съзнанието и ума. Липсата на гравитация в капсулата се постига с насищане на MgSo4 (магнезиев сулфат) в пречистена вода. Престоят в тишина, тъмнина, безтегловност и безвремие (няма индикатори, които да показват колко време е минало и колко остава) наистина носят нови и различни усещания на преживяващия тази терапия.

В заключение можем да потвърдим, чеживеем в един изключително забързан свят с хиляди възможности за развитие и провал. Рецептата за справяне със стреса е ежедневно да полагаме грижи както за външния си вид, така и за душевния мир и спокойствието на ума. За целта трябва да познаваме добре себе си и да знаем кое ни кара да се чувстваме добре и щастливи. Кое ни поддържа в добра психическа и физическа форма. Какво „храни“ духа ни, какво ни зарежда и какво ни разрежда. Да реагираме на негативните ситуации позитивно и дори шеговито, защото хуморът „облича“ ситуациите в друг тоалет и в напрегнати ситуации повдига ни духа.

Светът има нужда от всякакви хора, но най-вече, има нужда от здрави и щастливи хора.

---

[1] William C. Shiel Jr., MD, FACP, FACR, MedicineNET, достъпено на 2.01.2020

[2] Наваро, Джо. Карлинс, Марвин. Какво казва тялото. София: Изток-Запад, 2011, с. 42

[3] Наваро, Джо. Карлинс, Марвин. Какво казва тялото. София: Изток-Запад, 2011, втора глава с. 37-72.

[4] https://www.britannica.com/science/fight-or-flight-response

[5] Merriam Webster Dictionary, достъпено на 2.01.2020

[6] Произлиза от floating – от англ.ез. свободно плаване

Статията е част от авторовата рубриката

на доц. д-р Даниела Илиева „Модерният учител е в час“ за брой 2 на списаниe
Предучилищно & училищно образование (март-април 2020 г.)

Доц. д-р Даниела Илиева

Преподавател във Висше училище по застраховане и финанси (ВУЗФ)

Изпълнителен директор на Фондация „Право и Интернет“

„Състраданието и толерантността не са знак за слабост, а знак за сила.“ Далай Лама

Българите сме известни в Европа като слаботолерантна нация. Не защото сме лоши хора. Вярвам, че основната причина е липсата на нарочно възпитание в тази посока, както и заради липса на специфични образователни политики не сега, днес, а в продължение на годините на прехода.

Поради естеството на изданието и наложителния академичен стил на публикацията, не можем да си позволим да цитираме често използвани като обидни от малки и големи думи и наречия. Но всички можем да се сетим за множество такива, част от нашето ежедневие – думи от улицата, в градския транспорт, в училищни коридори и стаи, на площадки, а дори и на престижни работни места. Думи, отхвърлящи различния или различната. Независимо дали различието е породено от цвят на кожата, религиозна, икономическа, сексуална или друга принадлежност, от физическа или умствена невъзможност, от агресия, безсилие или страх.

Това са ситуациите, които ни правят лоши, невъзпитани, нетолерантни и следователно – в значителна степен, неготови за това „утре“, което е на различните. Отчитаме балканския темперамент, богатството на речника и културата ни, както и генерално по-слабата формалност на всички отношения.

Едва през последните години, с нарастващата вълна от мигранти, със „смаляването“ на света и увеличаването на мобилността на хората, в българската образователна система се заговори по-настоятелно за толерантност и уважение към различията. Има проекти, програми и организации от неправителствения сектор, които работят усилено за изграждането на култура на толерантност.

Като преподаватели ние поемаме отговорността нашите ученици, студенти или възпитаници да са подготвени да живеят и работят в разнообразна среда и да имат умения да си сътрудничат с други, които имат различна перспектива, различна визия или гледна точка. Когато включим различни гледни точки в собственото си преподаване и предлагаме на ученици и студенти нови начини да гледат на дадена дисциплина, ние ги подготвяме за разнообразната житейска и работна среда.

Според Надие Карагьозова толерантността и емпатията са важен фактор за социализацията и успешното интегриране на личността в многообразието. Изграждането на взаимоотношения, които се градят на основата на сътрудничество, взаимно разбиране и готовност за приемане на другите с техните възгледи, привички, нрави и особености с уважение, любов и човещина е задължителен образователен елемент.[1]

Многообразието може да се дефинира по различни начини в зависимост от контекста. Когато става въпрос за класната стая, разбираме многообразието като разбиране, че всеки ученик носи уникални преживявания, силни страни и идеи в класната стая. Тези различия могат да са на база раса, етническа принадлежност, сексуална ориентация, пол, социално-икономически статус, възраст, способности, религиозни или политически убеждения или други, различни идеологии. Разнообразието е изследването и включването на тези различия, за да се обогати учебният процес в класните стаи.[2]

На 16 ноември 1996 година на Общо събрание на ООН е приета Декларация за принципите на толерантността, по силата на която понятието е дефинирано по следния начин: „толерантност“ означава уважение, приемане и разбиране на богатото многообразие от култури в нашия свят, на нашите форми на самоизява и способите за проява на човешката индивидуалност. Толерантността е хармония в многообразието.

Толерантността представлява ценностно отношение на човек към хората, изразяващо се в признаване, приемане и разбиране на хора от различни култури и проява на търпимост към чуждо мнение, вярвания, поведение, желания, интереси и цели. Или приемане на другите такива, каквито са.

Българският тълковен речник определя толерантността като „търпимост към чуждото мнение“, други речници като „готовността да се приемат чувства, навици или вярвания, които са различни от нашите собствени“.

Фиг.1 Значение на толерантност

Източник: авторово изображение

М. Хаджолян разглежда толерантността като морална категория, която се включва също и в правната система като норма на поведение в определени обществени отношения. На българска основа също можем да изразим понятието с “търпимост”. Тя e една от ценностите на съвременния живот на хората, спомага за тяхното единение, укрепва гражданското общество. Толерантността има и изявено значение за постигане разбирателство и приятелство между народите.

Според автора, толерантността се откроява в различни форми: национална, верска, расова, сексуална, идеологическа, културна и др. В основата им стои готовността:

• да се приемат като неизбежни и естествени различията между отделните индивиди, които някои автори обединяват с названието “другостта на човека”, а М.Гюлен ги определя като “приемане на всички хора в положението, в което се намират” .
• различията да се оценяват като своеобразни качествени характеристики на личността, които носят положителен заряд и обогатяват човешкия вид;
• в международен план, различията да се разглеждат като израз на културна идентичност на народите, постигната в хода на тяхното историческо развитие;
• да се укрепва убеждението, че различията, даже в най- уязвимите им форми, не са предварително възприета и непреодолима пречка за постигане на човешко съгласие.[3]

Образованието играе ключова роля в подготовката на обществото за толерантност и уважение към различията.

Независим доклад на Европейската комисия разглежда най-релевантните европейски и международни изследвания по тези въпроси, като обобщава съществуващите знания и извежда изводи и поуки. Според доклада, уважението към другите може да бъде научено. От ранна възраст е необходимо да се коригират погрешните схващания и да се предоставят възможности за истински междукултурни преживявания. Училищните политики, които насърчават етническото смесване, създават условия за междуетническо сътрудничество и насърчаване на толерантността. Обаче простото физическо обединяване на млади хора от различни среди не е достатъчно, за да се намалят предразсъдъците и да се развият положителни междукултурни отношения. Училищата трябва да създадат условия за всички деца и училищен персонал да развият своята междукултурна компетентност. Целевата обучителна група не са само учениците, а и самите учители. Учителите се нуждаят от обучение как да подхождат към многообразието. И това не се отнася само до междукултурната компетентност на учителите, а също така до умения за работа с ученици от инвалидна група или с някаква степен на увреждания.  

Начинът, по който функционира едно училище, създава разлика. По-специално, цялостни училищни подходи и училища със силни и динамични връзки с местната общност, имат по-голям потенциал за насърчаване на сближаването. Те създават устойчива положителна атмосфера в училище, както и по-силно чувство за принадлежност.

Различни изследвания изтъкват ползата от извънкласните дейности и статистически доказват, че същите могат да насърчат толерантността и разбирането. Следучилищните дейности могат да помогнат за надграждане върху обучението в клас и могат да допринесат за създаването на динамично и приобщаващо училище. Подходи, които насърчават социалната и емоционална учебна материя, образователни подходи, улесняващи социалното и емоционално развитие на обучаваните, са показани като мощни инструменти за насърчаване на междуетническата толерантност и зачитане на многообразието.

Не само училищната среда, но и ефективното лидерство и управление са от съществено значение. Личният ангажимент на училищните ръководители и други членове на екипите за управление на училища със среда на многообразие е от решаващо значение за развитието на уважението към многообразието сред учениците и подобряването на тяхната междукултурна компетентност.

Образованието е споделена отговорност между училищата и другите заинтересовани страни. Партньорствата между училища, общности, и родители помагат за по-доброто свързване с местните нужди. Те също така увеличават взаимното разбиране и доверие между училищния персонал и общността, както и признаването на активите и експертния опит на различни заинтересовани страни. Училищата могат да се възползват от know-how[4] от трети сектор. В България вече има много местни и международни неправителствени организации  със специфичен опит в тази област, които могат да подобрят експертния опит в училищата, но не се използват достатъчно нито във формалното, нито в неформалното образование.

Училищните програми трябва да включват по-доброто разнообразие. На децата на малцинствата често им е трудно да се идентифицират и да се ангажират с процеса на обучение и съдържанието на монокултурна учебна програма. Разглеждането на религиозни, етнически и други форми на многообразие е критичен аспект на образованието. Културно чувствителните подходи могат да бъдат ефективни за насърчаване на приобщаването. Понастоящем сред страните от ЕС има значим провал да посрещнат адекватно това предизвикателство.

Образованието на майчин език има дълбоко въздействие върху чувството за идентичност и благополучие на човек. Но също така, ефективните форми на двуезично и многоезично образование са от полза както за мнозинството, така и за малцинствата, но рядко се срещат в Европа.

Социалните медии представляват както заплаха, така и възможност. Кибер тормозът представлява нарастваща опасност за младите хора в днешните класни стаи, както и възможността в дадена социална платформа да се излагат екстремистки идеи и омразна реч. Новите медийни продукти обаче също показват потенциал за насърчаване на толерантността и насърчаване на уважението към многообразието.

Необходими са повече изследвания и данни относно това, което работи за преодоляване на нетолерантността и насърчаване на зачитането на многообразието. Въпреки че има някои доказателства, които показват какво действа при борбата с нетолерантността и насърчаването на многообразието, повечето доказателства остават анекдотични.[5]

През 2010г. Британският съвет[6] публикува за първи път Насоки за приобщаване и многообразие в училищата. След това насоките се преиздават отново и отново, но в същината си остават базирани на девет основни елемента. Обобщено представяме някои от тях тук, а целият материал е наличен в интернет източниците. Според насоките, в училищната среда, и учителският състав, и учениците, трябва да се научат да оценяват различията между култури, религии и сексуална ориентация в училищната общност, зачитайки дори и тези, които са неприсъщи за ценностната система на самия индивид. Младите хора трябва да имат правото на собствен глас и мнение, които да бъдат чути и зачитани. В училищната програма трябва да бъде предоставена възможност за ограмотяване по отношение на междукултурните различия. Училищата трябва да обучават личността цялостно – академично, емоционално, физически и морално, за да се достигне максимално развитие на потенциала на личността. Училищата трябва да предоставят нови образователни и обучителни методи, ментори и програми за подкрепа и интеграция.[7]

Изразявайки искрена надежда, че читателят ще възприеме идеите, заложени в статията, по-долу предлагам източници на информация и материали, които носят полезност в образователния процес, за който сме отговорни ние – преподавателите.

• Компас (Compass)[8] е ръководство за обучение по правата на човека за млади хора, разработено от Дирекцията за младежта и спорта към Съвета на Европа по случай 50-годишнината от създаването на Европейската конвенция за правата на човека.
• Компасито (Compasito)[9] представлява опростена версия на Compass, публикувана от Съвета на Европа, и – както подсказва заглавието – представлява наръчник за образование за правата на човека за деца. Compasito основно е предназначен за преподаватели и обучители, работещи с деца, техните учители, възпитатели и родители. Той е полезен за всички, които се интересуват от обучението за човешки права, предназначено за деца и които търсят практически инструменти за обсъждане на ценности и социални въпроси с деца. Дейностите са разработени за аудитория от деца на възраст между 6 и 13 години.
• Priobshti.se[10] е българска платформа, на която могат да бъдат намерени много полезни материали за всички участници в общуването с толерантност и разбиране.
• Tolerance through education[11] е подробен доклад-наръчник на Joint Research Center на Европейската комисия. Докладът се фокусира върху изграждане на толеранс към етнически и расови малцинства.
• Teaching Tolerance[12] е платформа, на която, освен че могат да бъдат намерени много полезни статии и готови уроци, има и полезни безплатни материали за принтиране, както и възможности за финансиране[13] за учители, училища и програми, работещи в посока на създаване на култура на толерантност.

В заключение нека се позовем на една извадка от Библията, която ни учи, че любовта е основното качество, което ни помага да сме по–толерантни и да приемаме другите, независимо от техните несъвършенства и особености.

Статията на Доц. д-р Даниела Илиева е публикувана в списание:
„Предучилищно & училищно образование: управление – възпитание – обучение“ , в рубрика „Модерният учител е в час“. Рубриката има за цел да представи модерни, различни и иновативни подходи за общуване, модели за познание за човешките отношения и развитие, бързи и ефективни техники за преодоляване на поколенчески и други различия.

---

[1] https://priobshti.se/article/ot-specialisti/empatiya-i-tolerantnost-nadie-karagozova

[2] Пак там

[3] https://ejournal.vfu.bg/en/pdfs/Masis_Hadjolyan_Tolerantnostta.pdf

[4] От англ.ез. – натрупано познание, умения, подходи

[5] EDUCATION POLICIES AND PRACTICES TO FOSTER TOLERANCE, RESPECT FOR DIVERSITY AND CIVIC RESPONSIBILITY IN CHILDREN AND YOUNG PEOPLE IN THE EU, Executive Summary Report, 2016; Достъпно на: http://publications.europa.eu/resource/cellar/ee14cd84-ffa7-11e5-b713-01aa75ed71a1.0003.01/DOC_1http://publications.europa.eu/resource/cellar/ee14cd84-ffa7-11e5-b713-01aa75ed71a1.0003.01/DOC_1

[6] British Council

[7] https://www.britishcouncil.es/sites/default/files/british-council-guidelines-for-inclusion-and-diversity-in-schools.pdf

[8] https://www.coe.int/bg/web/compass

[9] http://coiduem.mon.bg/wp-content/uploads/2018/06/kompasito_bg.pdf

[10] https://priobshti.se/tags/tolerantnost

[11] https://crell.jrc.ec.europa.eu/sites/default/files/files/JRC96514_CRELL_External_study_report_tolerance_education.pdf

[12] https://www.tolerance.org/

[13] https://www.tolerance.org/educator-grants

Р

“Най-трудната част от научаването на нещо ново не е възприемането на нови идеи, а раздялата със старите.”

Тод Роуз

В книгата си „Атомни навици“^[1] Джеймс Клиър твърди, че животът ни по същество е сборът от нашите навици. Колко сме във форма или извън форма, е резултат от нашите навици. Колко сме щастливи или нещастни е резултат от нашите навици. Колко успешни или неуспешни сме също е резултат от нашите навици. Неговата теория описва процеса на формиране на навици в 4 стъпки: даден сигнал предизвиква копнеж, който мотивира отклик, който осигурява награда, която удовлетворява желанието и в крайна сметка се асоциира с първоначалния сигнал. Заедно, тези четири стъпки образуват неврологичен цикъл за обратна връзка – сигнал, копнеж, отклик, награда; сигнал, копнеж, отклик, награда – този цикъл ни позволява да създадем автоматизирани навици.^[2] Според Клиър, този процес от четири стъпки не е нещо, което се случва от време на време, а по-скоро е безкраен цикъл за обратна връзка, който работи и е активен през всеки момент през живота. Мозъкът непрекъснато сканира средата, прогнозира какво ще се случи след това, изпробва различни отклици и се учи от резултатите. Целият процес се случва за части от секундата и всички ние го прилагаме отново и отново, без да осъзнаваме всичко, което е останало в предишния момент.

Навик

Според Oxford English Dictionary, навикът е нещо, което правим често и почти без да мислим, и е нещо, което е трудно да спрем да правим.^[3] Навикът е рутинно, неволно поведение, коeто се повтаря редовно и има тенденция да се проявява подсъзнателно. Проучвания на невробиолози, когнитивни психолози и други, показват че от 40 до 95% от човешкото поведение – как мислим, какво казваме и нашите цялостни действия – попада в категорията на навиците. Според Стюарт Уолиш^[4], ако се спрем консервативно 50 процента, ние сме на автопилот половината от времето. Шофирането е до голяма степен навик и подсъзнанието „зад волана“ не осъзнава кога сме изминалиняколко улици или няколко квартала без дори да си спомняме, че сме го направили. 

Разследващият репортер и автор Чарлз Дюи обяснява, че навиците са „изборът, който всички умишлено правим в даден момент и след това спираме да мислим, но продължаваме да правим, често всеки ден.“ С други думи, когато размишляваме върху някои от навиците ни, независимо добри или лоши, осъзнаваме, че сме ги научили, което означава, че можем да ги отучим или, още по-добре, да ги заменим.^[5]

Нашият мозък има два различни режима на вземане на решения. Леон Хо ги нарича  Система 1 и Система 2.^[6]Система 1 е автоматичен, бърз и обикновено подсъзнателен начин на мислене. Тя е автономна и ефективна, изисква малко енергия или внимание. Например, когато шофираме кола или ходим на работа, автоматично знаем как да стигнем, без да се налага да мислим или да се обръщаме към външна помощ. Получава се естествено. 

Система 2, от друга страна, е съзнателен, преднамерен и контролиран начин на мислене. Тя изисква енергия и усилия за поддържане на вниманието. Например, може да се изследват и претеглят различни варианти за кариера или да се измисли нова рецепта за вечеря.

И двете системи работят заедно, но начинът, по който мозъкът работи е, че винаги когато има проблем, естествено избира първо мързеливото решение. Това е вследствие на вродената ни тенденция да се опитваме да пестим енергия, за да си спестим прекомерна обработка. Ако не може да намери решение с помощта на Система 1, тогава мозъкът преминава към Система 2. Така той се учи и картографира модели заедно, за да се справя с ежедневното вземане на решения. Хо твърди, че основният път към изграждането на всеки навик е да се премине от Система 2 към Система 1.

Процесът на промяна на навика в ново поведение се нарича формиране на навици. Трудно е да нарушим старите навици и да формираме нови навици, тъй като поведението ни е вградено в нервните ни пътища и както беше споменато по-рано – навикът ни пести време. Повторението е ключът към промяна на навика. Навиците се формират в процес от три стъпки.

Първата стъпка е тригърът^[7] или сигналът, който казва на мозъка да премине в автоматичен режим. Това е вземането на решение от мозъка.

Втората стъпка е рутината или самото поведение. Това е моментът, в който частта от мозъка, която отговаря за решенията работи заедно с частта от мозъка, която отговаря за емоциите или паметта.

Третата стъпка е наградата или празненствата! Това е нещо, което ни харесва и което помага на мозъка да запомни това като навик за в бъдеще. В този етап се намесва  частта от мозъка, отговаряща за паметта. 

Навиците се формират чрез извършване на определено действие или поведение толкова редовно, че то става автоматично. Продължителността или времето, необходимо за разрушаване или формиране на нов навик, често е обект на обсъждане сред изследователи и учени. Според Браян Трейси, навикът може да се формира и задържи за 21 дни (фиг.1). Основоположник на тази идея обаче, е пластичния хирург Максуел Малц, който издава книга „Психо-кибернетика“^[8] през 60-те години на миналия век. В нея той говори за своите наблюдения, а именно – при ампутация, на пациентите са били нужни средно около 21 дни, за да се приспособят към загубата на крайника. Той разсъждава, че същото трябва да е валидно за всякакви големи промени и следва да отнеме 21 дни, за да се промени навикът. Това обаче не е напълно точно.^[9]

Изследване на психолога Филипа Лали от University College London, установява, че субектите, които се опитват да научат нови навици, като например да ядат плодове ежедневено или да спортуват всеки ден, се наложило да инвестират средно около 66 дни, преди поведението да стане автоматично. Счита се, че изграждането на наавик мож да отнеме между 18 до 245 дни. Друг мит, който изследването развенчава, е идеята, че при формирането на нов навик, не може да се пропусне нито ден или всичко до момента се явява „изгубено“. Изследването на Лали установява, че пропускането на ден няма значение, но всъщност вярването в този мит може да бъде обезкуражаващо и безполезно, защото затруднява рестартиране на процеса, ако някой все пак излезе извън контрол.^[10]

• 

Фиг.1 Формиране на навик за 21 дни (по модел на Браян Трейси)

Навиците са много важни и оформят живота ни много повече, отколкото осъзнаваме. Навиците са много силни и мозъците ни се вкопчват в тях при изключване на всичко останало – включително здравия разум.^[11]

Различни изследвания твърдят, че повече от 40% от действията, които извършваме всеки ден, не са в резултат от решения, а вследствие на навици. Навиците са толкова мощни, защото създават неврологично желание: определено поведение се награждава с отделянето на химични „удоволствия“ в мозъка.

Стратегия

Навиците улесняват вземането на решения, спестяват време, енергия и усилия. Процесът на взимане на решения е доста добре описан в литературата. Класическият модел за това как най-добре се вземат решения е:

1. Анализ на проблема или ситуацията.
2. Откриване на няколко алтернативни решения. 
3. Избор на едно от тях. 
4. Приложение на избраното решение.
5. Наблюдение на резултатите.

Факт е обаче, че начинът, по който хората вземат решение, е строго индивидуален. По тази причина е важно да разберем как точно човекът, на когото искаме да въздействаме, взема решения. Тоест трябва да сме запознати с неговата стратегия. Под стратегия за вземане на решение тук се разбира процесът (често несъзнателен), през който човек минава при вземането на решение. Съществуват различни стратегии за вземане на определена категория решение, например за подготовка за изпит, за запознанство или за разпределение на бюджет. 

Целенасоченото поведение е свързано със специални мисловни стратегии, които по своята същност представляват софтуер за мозъка. Но за разлика от постоянните системи, които контролират дишането и сърдечния ни ритъм например, този софтуеър е динамичен и програмируем.

НЛП (Невро-лингвистично програмиране) обръща специално внимание на стратегиите на хората, най-вече на мислите, които даден човек има, и на това как тези мисли са структурирани и организирани. Тези стратегии са многото, понякога малки и забързани стъпки, които се случват несъзнателно и които водят до добро представяне, към което се стремим.^[12]

От гледна точка на практичност и повече яснота, бихме могли да разгледаме стратегиите за вземане на решение, които са обособени на три етапа (въз основа на трудовете на основателите на НЛП Ричард Бандлър и Джон Гриндър):

1. Мотивация. В този етап човек става заинтересован да обмисли определено решение. С други думи – ,,решава да реши“;
2. Решение. Веднъж мотивиран, в тази фаза човек решава да извърши определено действие (напр. купуване на кола, назначение на служители или одобрение на бюджет). Решението да не направим нищо също е вид решение, което предоставя точно толкова полезна информация, колкото и решение за действие.
3. Потвърждаване. На този етап човек се уверява, че решението му е добро или не. Усещането за разочарование от взетото решение често се определя като ,,угризение на купувача“, ако решението е било за закупуване на нещо. ^[13]

Всеки има стратегия за всичко и много малко хора съзнават, че вършат нещо на автопилот. Когато веднъж осъзнаем, че имаме неефективна стратегия, започваме да търсим инструментите и начините, чрез които да я променим, а също така и да търсим нечия друга стратегия, която работи, за да я копираме. Всички ние имаме стратегии, независимо дали са съзнателни и ефективни или не. Например, имаме лична стратегия как да бъдем мотивирани, как да почистваме работното си място, за пристигането навреме за среща, как да се отървем от нежелани посетители и т.н. Използваме стратегии за всяко действие – влюбване, обич към партньора, родителя, детето или домашния любимец, мразенето, закупуване на любимия парфюм, шофирането, успехът, провалите, здравето, благосъстоянието и щастието като цяло. Според Тад Джеймс, създател на терапията ,,Линия на времето”, стратегия е всяка външна и вътрешна уредба (ред, синтаксис) на преживяванията, която съзнателно води до определен резултат.^[14]

Въпреки, че повечето хора се радват на успех и са постигнали много неща в живота си, винаги могат да се намерят стратегии, които работят по-добре.^[15]

Kомфортна зона

За да потърсим по-добро решение на нещо чрез изследване на нова, различна стратегия, или да променим навик, който не ни служи достатъчно добре, се налага на първо място осъзнаване на нуждата от промяна. А промяната винаги означава излизане от зоната на познатото или още наречена „комфортна зона“.

От психологическа гледна точка, зоната на комфорт е изкуствена ментална граница, в която поддържаме чувство за сигурност и извън която изпитваме голям дискомфорт. В по-голямата си част комфортната зона е отражение на представата ни за себе си, как мислим и как очакваме да се случат нещата. Когато сме в неудобна ситуация или такава, която не отговаря на нашите очаквания, обикновено правим всичко възможно, за да се почувстваме отново комфортно.

За много хора, дори да са нещастни или неудовлетворени, естествената им склонност е да останат в зоната на комфорт, просто защото е позната и безопасна. Мнозина остават на работни позиции, във връзки и ситуации, които отдавна са загубили своята актуалност, само защото се страхуват от неизвестното. Много автори твърдят, че сигурността не е извън нас самите, а се намира вътре в нас.

За съжаление, ако изберем да останем в зоната си на комфорт, трудно бихме разбрали какъв е истинският ни потенциал или на какви постижения сме способни. Не бихме могли да постигнем значителен успех в нищо, без да се осмелим да излезем от комфорта на познатото.

Ако обаче вземем решение да излезем извън обстоятелствата, хората и преживяванията, които са ни познати, то тогава напускаме зоната на комфорт и тръгваме по пътя на личното развитие. Това е път, който ни принуждава да разширим границите си, да тестваме лимитите си и да се превърнем в различна наша версия от предишната.^[16]

Всички ние сме господари на нашата комфортна зона, но въпреки това, понякога се съпротивляваме на любопитството и не пристъпяме извън нея. Известният цитат „Животът започва в края на вашата зона на комфорт“ принадлежи на Нийл Доналд Уолш, автор на популярната книга „Разговори с Бога“, и е описателен за тезата, която развиваме тук. Невинаги хората се съпротивляват да напуснат комфортната си зона, а по-скоро не знаят къде свършва. Страхът да не знаят къде е, как изглежда и как да стигнат до новото и различното, задържа много хора в зона на самодоволство.

Джошуа Милър, един от най-продаваните автори в Amazon.com, предлага седем (7) ползи от напускането на комфортната зона:^[17]

Възможност за растеж

Предизвикателството към себе си може да подпомогне  достигането на максимално ниво на изпълнение. Не можете да очаква развитие и достигане до нови висоти, ако се придържаме само към нормалните ни навици и рутинен начин на живот. Ученето на нови умения и уроци ни помага през целия ни живот.

Да научим нещо за себе си

Поемането на рискове ни помага да израстваме като индивид и ни учи за нашите интереси, страсти, таланти, силни и слаби страни. Всеки път, когато постигаме нещо, за което не сме мислили, че сме способни, ставаме по-уверени, знаещи и умели.

Разгръщане на личността и творчеството 

Когато опитаме нещо ново, можем да открием ново хоби или талант, за които да не сме подозирали, чепритежаваме. Новите и предизвикателни ситуации изискват да намерим собствена креативност, за да достигнем до решение и резултатност.

Повишаване на самоувереността

Справянето с непознатото и доказването на себе си, че можем да излезем извън границите и ограниченията ни,подпомагат изграждането на самоувереност и самочувствие. Несигурността се подхранва от навика да не опитваме. Ако спрем да мислим и започнем да действаме, ще разберем какво е възможно.

Справяне с предизвикателства

Животът е непредсказуем и е важно да имаме умения и увереност, за да посрещнем предизвикателствата. Успехът при преодоляване на нещо, което сме смятали за непреодолимо, изгражда увереността ни и засилва усещането за независимост.

Животът става весел

Животът става по-интересен и си заслужава да се живее. Рисковете може да изглеждат като приключения, а препятствията могат да изглеждат като възможности. Когато сме по-щастливи отвътре, нашата оценка за това, което е около нас, се увеличава. Апелът на автора е да се изненадваме всеки ден.

Изграждане на нови взаимоотношения

Опитването на нещо ново ни помага да срещнем всевъзможни нови хора, които може би не бихме срещнали, ако изберем да останем в зоната си на комфорт. За да имаме добри отношения с другите, трябва да имаме добри отношения със себе си. Ако не сме доволни от това кои сме или какво правим, би било предизвикателство да оценим добрите качества на хората около нас. Излизането от зоната на комфорт, откриването кой съм аз и преодоляването на дълбоките страхове, в крайна сметка ще довежда до по-добри отношения с другите. Усещането за драма в различни ситуации намалява с увеличаване на увереността и житейските перспективи.

Само когато сме готови да се почувстваме комфортно с липсата на комфорт, имаме възможност за промяна и растеж (фиг.2). Хубавите неща не се случват, защото ги искаме; те се случват, когато предприемем действия и сме готови да излезем от зоната на комфорт.^[18]

• 

Фиг.2 Във и извън комфортната зона (адаприрано по материал от The Wealth Hike^[19])

В заключение, нека да завършим с мисъл на Брайън Трейси: 

„Излезте от зоната си на комфорт. Можете да израствате само ако сте готови да се чувствате неловко и неудобно, когато опитате нещо ново.”

Статията на Доц. д-р Даниела Илиева е публикувана в списание:
„Предучилищно & училищно образование: управление – възпитание – обучение“ , в рубрика „Модерният учител е в час“. Рубриката има за цел да представи модерни, различни и иновативни подходи за общуване, модели за познание за човешките отношения и развитие, бързи и ефективни техники за преодоляване на поколенчески и други различия.

---

^[1] Джеймс Клиър, Атомни навици, https://www.ikhermes.bg/atomni-navici.html

^[2] https://jamesclear.com/three-steps-habit-change

^[3] https://www.oxfordlearnersdictionaries.com/definition/english/habit?q=habit

^[4] http://www.helpingyouengineeryourfuture.com/learn-more.htm

^[5] https://thriveglobal.com/stories/the-power-of-habit-by-charles-duhigg/

^[6] Leon Ho, What Is a Habit? Understand Your Habits to Control Them 100%. достъпено 13.09.1019

https://www.lifehack.org/811885/do-you-really-understand-what-a-habit-is

^[7] Trigger – от англ.език 

^[8]https://www.audible.co.uk/pd/Psycho-Cybernetics-Book-Condensation-Audiobook/B012OL2TOW?source_code=M2M30DFT1Bk13108281801WF&gclid=EAIaIQobChMI-c21zYrb5AIVkUDTCh1hLAtCEAAYASAAEgLTdPD_BwE

^[9] https://www.theguardian.com/lifeandstyle/2009/oct/10/change-your-life-habit-28-day-rule

^[10] http://repositorio.ispa.pt/bitstream/10400.12/3364/1/IJSP_998-1009.pdf

^[11] https://www.theworldcounts.com/life/potentials/the-importance-of-good-habits

^[12] Купър, Лин. Бизнес нлп for dummies. София: Алекс Софт

^[13] Ричардсън, Джери Въведение в НЛП. София: НЛП-България

^[14] Реди, Ромила. Бъртън, Кейт. Невролингвистично програмиране for Dummies. София: Алекс Софт

^[15] Алдер, Хари. НЛП за мениджъри. Как да бъдем съвършени в работата си. София: Кръгозор

^[16] https://www.essentiallifeskills.net/comfortzone.html

^[17] https://www.linkedin.com/pulse/7-benefits-from-stepping-outside-your-comfort-zone-joshua-miller/

^[18] https://www.linkedin.com/pulse/7-benefits-from-stepping-outside-your-comfort-zone-joshua-miller/

^[19] https://www.thewealthhike.com/

Статията на Доц. д-р Даниела Илиева е публикувана в списание:
„Предучилищно & училищно образование: управление – възпитание – обучение“ , в рубрика „Модерният учител е в час“. Рубриката има за цел да представи модерни, различни и иновативни подходи за общуване, модели за познание за човешките отношения и развитие, бързи и ефективни техники за преодоляване на поколенчески и други различия.

Професията учител вече не се изчерпва само до учител по предмет или дисциплина, а също ментор, фасилитатор, модел за подражание и наставник в живота и в процеса на съзряване на младежите. Ролята на учителя вече не е само да преподава тематичните уроци, но също и да преподава така важните житейски уроци, необходими за успешното развитие, кариерната ориентация и комплексното изграждане на ценностната система на личността.

Ако имаме по-добро разбиране за това как се формира ценностната система на хората, ние бихме могли да навигираме този процес много по-добре. А като хора, които работят с деца и младежи, ние неизбежно се превръщаме в спътници по пътя на формиране на ценностната им система.

Познаването на принципите, на база които функционира ценностната система, е полезен и мощен инструмент, но естествено, използван с особено повишено внимание.

Част от терминологията, която тази статия използва, е разяснена по-долу:

Ценностите са това, което е най-важно за нас. Според Wordbook – English Dictionary ценностите са личните убеждения на човек или социална група, в които имат емоционална инвестиция (в защита или срещу нещо).[1] Бизнес речникът дефинира ценностите като важни и устойчиви убеждения или идеали, споделени с членовете на една култура относно това кое е добро или лошо, желателно или нежелателно.[2] Речникът Oxford определя ценностите като отношението, което заслужава нещо; важността, стойността или полезността на нещо.[3] Ценностите не са какво харесваме, а какво е важно за нас;  не са какво искаме, а към какво се стремим.

Убежденията са вътрешните нагласи, че нещо е вярно. Поведението се определя от нашите убеждения. Дълбоките убеждения са фундаменталните ни нагласи за това, което е най-важно за нас. Метапрограмите са менталните процеси, които управляват, навигират и насочват други ментални процеси.

Ценностната система и нашите метапрограми, са това, което до голяма степен определя личността ни. Ценностите са важни, защото те ни мотивират да правим това, което правим. Ценностите се определят също и като навици; хората ценят различни неща, защото мислят, използвайки различни навици. Навици, защото начинът ни на мислене се превръща в модел от навици, а това е и причината да получаваме едни и същи резултати, когато прилагаме един и същ модел на поведение – сбор от нашите навици.

Тъй като всички ние мислим различно, изключително важно е да се научим да общуваме по различен начин с различните хора, а в нашия случай – с различните ученици.

През 21ви век децата вече сякаш не са деца, а на моменти по-възрастни и опитни от нас възрастните. Колкото ние, преподавателите, можем да ги научим, два пъти повече самите ние можем да научим от тях. Изисква се адаптация, инициирана от нас. От позицията на мъдростта и зрелостта, ние можем и следва да поемем отговорност за това да бъдем модерни, интересни, учещи се непрестанно, а не заклеймяващи поколенческите различия и „днешната младеж“. Познаването и изучаването на моделите на поведение на някой, ни позволява да заговорим на неговия език. Тук идва и голямото предизвикателство за съвременния преподавател, защото задържането на интереса за повече от 8 минути е истинско изпитание, а системното и двустранно общуване с днешния ученик е нещо, граничещо с научна фантастика. Актуалният ученически жаргон е като живо същество и се променя ако не всеки ден, то със сигурност всяка седмица.

Както беше споменато по-рано в тази статия, познаването на процеса на формиране и принципите на ценностната система, е полезен инструмент в процеса на комуникация и в осъзнаването на етапите, през които преминават учениците, освен етапите на класната система.

Използването на примери за подражание е подсъзнателно човешко поведение, което започва от раждането. Според социологът Морис Меси, периодите на развитие на ценностната система са три и ако помислим какво ни се е случило през тези периоди, кого сме моделирали, каква е била заобикалящата ни среда – училищната, приятелският кръг, групите, към които сме принадлежали, значимите емоционални събития, ще осъзнаем колко много всичко това е повлияло на формирането на определени наши навици и на ценностната ни система.

The Imprint Period – Периодът на отпечатъка – от 0 до 7 години

От раждането до 7-годишна възраст, ние сме като гъби, които попиват всичко около нас, възприемайки голяма част за истина, особено когато “попиваме” от родителите. Объркване и грешно заслепяващо убеждение от този период, могат да доведат до формиране на психологическа травма и други дълбоки проблеми. Критичен елемент на този период е да се придобие коректното усещане за правилно и грешно, добро и лошо. През този период се образуват около 20 милиарда синаптични връзки в мозъка.

The Modeling Period – Периодът на моделирането – от 8 до 13 години

Между 8 и 13-годишна възраст ние копираме хората около нас, предимно родителите, но и други обекти, от които заимстваме и „учим“ модели. Въпреки крехката възраст, подражанието на модели не е сляпо, а по-скоро е като пробване на дреха, за да се види какво е усещането от носенето. Тази възраст е типична за силно повлияване от религия, от учители, треньори – от индивиди, които изглеждат компетентни, и то в по-голяма степен от родителите ни.  

The Socialization Period – Периодът на социализация – от 14 до 21 години

От 14 до 21-годишна възраст, ние сме основно повлияни от нашите връстници. В процеса на развитие на личността и в търсенето на начини да се излезе от началното програмиране (периодът на отпечатъка), ние естествено търсим общуване с хора, които са като нас. Други източници на влияние, типични за възрастта, са медиите, особено тези които резонират с нашите и на обкръжението ни ценности.

• 

Както самите периоди, обособени от Морис Меси доказват, ценностите произлизат от семейството – например как родителите изразяват чувства и емоции, колко честни са били с нас, колко време са прекарвали с нас. Ролята на семейството е най-значима през периода на отпечатъка. Приятелите също повлияват формирането на ценностите – колко честни и лоялни са, как показват приятелството си като цяло. Училищната среда оказва значимо влияние върху формирането на ценностната система – колко стриктна или лежерна е средата, частно или държавно е училището, каква е степента на йерархичност, достъпността на учителите, и др. На какво ни е научила тази среда по отношение на успех, пари, вина, отговорност, чест, социална отговорност и много други. Значими политически събития също оказват влияние върху формирането на ценностната система. Георграфското разположение също определя какви ще бъдат нашите ценности, телевизионните програми и предавания, които сме гледали докато порастваме, както и основните медийни канали.

Последният период е най-важният за изграждането на личността и точно през този период, учениците в гимназиален курс са в училищната среда, където прекарват най-много време. Времето, което прекарват с родителите е много по-малко, приятелският им кръг е най-често формиран от или чрез училищната социална среда

В изследване, проведено през 2017та година, изследователският ни екип установи, че възрастта, в която човек е готов да се самоанализира и да прави до голяма степен обективни преценки и оценки на себе си, е след 15-годишна възраст. Ценностната система “приключва” развитието си на 21-годишна възраст. Следователно възрастта, която е от изключително значение за важните избори в живота на младия човек – бъдещо развитие, продължаващо образование, кариерна ориентация, избор на социална среда, е между 15 и 21-годишна възраст. И ние, преподавателите, учителите, ролевите модели, менторите и поддръжниците, сме там, за да изиграем своята значима роля и да оставим своя стойностен отпечатък.

Разбирането на особеностите на ценностната система на поколенията, адаптацията на преподавателя, желанието да се учи непрестанно, осъзнаването на отговорността, са част от предпоставките за успешна подготовка на младежите за очакващата ги нова среда, независимо какъв път на личностно и кариерно развитие ще изберат.

---

[1] Wordbook – English Dictionary, достъпено през 2018г.

[2] Източник: http://www.businessdictionary.com, достъпено през 2018г.

[3] Източник: https://en.oxforddictionaries.com/definition/value, достъпено през 2019г.