Преди седемнадесет или осемнадесет години направих за първи път тест за определяне на предпочитаната репрезентативна система – начинът, по който възприемаме, обработваме и предаваме информация. Резултатът ми не беше особено изненадващ. Визуалната ми система беше силно изразена, а аудиалната – много ниска.
Разбира се, видях резултата. Вероятно съм го и чула, но очевидно не достатъчно добре.
Високият визуален резултат ми вършеше прекрасна работа. Мисля в картини, забелязвам детайли, виждам структурата на една презентация още преди да е създадена, следя израженията в залата и бързо разбирам кога аудиторията е с мен и кога вниманието ѝ е тръгнало към кафето във фоайето. Когато застана пред студенти, мениджъри или международна публика, визуалното ми помага да присъствам, да организирам посланието и, когато се налага, да блестя.
То обаче не е достатъчно, когато срещу мен не стои аудитория, а човек.
В личните отношения никой няма особена полза от това колко добре изглежда една теза, колко убедително е поднесена и дали аргументите са разположени в правилния ред. Детето не търси презентация. Приятелят не очаква анализ. Близкият човек рядко има нужда да му обясним ситуацията по-ясно, особено когато вече я разбира. Има моменти, в които най-ценната комуникационна способност е да останеш тих достатъчно дълго, за да чуеш какво всъщност ти казват.
Това беше едно от по-бавните ми научавания.
С годините започнах да виждам първия си резултат от теста не като диагноза, а като карта. Силно предпочитание не означава съвършенство, а ниският резултат не е присъда. Той показва територията, в която имаме по-малко естествена лекота и следователно повече работа.
Днес безплатният VAK тест на Daniela.bg е достъпен за всеки, който иска да разбере кои сетивни канали използва по-уверено и кои остават на заден план. Но по-интересният въпрос идва след резултата: какво правим с това знание?
Профилът ни обяснява предпочитанията. Не ни освобождава от отговорността да развиваме останалото.
В работата си съм срещала блестящи оратори, които не чуват възраженията на екипа си. Срещала съм внимателни и емпатични хора, които не могат да представят идеята си, така че някой да я забележи. Има мениджъри, които разбират числата, но не усещат напрежението в стаята. Има хора с прекрасна чувствителност към другите, които формулират писмено посланията си така, че дори добра новина звучи като дисциплинарна заповед.
Комуникационната зрялост започва, когато престанем да превръщаме естествения си стил в универсален стандарт. „Аз така общувам“ може да бъде обяснение. Не е особено добра стратегия за отношения, лидерство или родителство.
Няколко малки навика са променили начина, по който аз самата общувам. Не ги изпълнявам безупречно. Ако комуникацията беше умение, което се овладява веднъж завинаги, вероятно досега щях да съм приключила с темата и да пиша само за нещо по-лесно.
Да изслушаме края на изречението
Бързо мислещите хора често имат един дразнещ навик: разбират посоката на чуждата мисъл и решават да помогнат, като я довършат. Понякога познават. Понякога другият от учтивост приема предложената му версия. И в двата случая разговорът е бил леко отнет от ръцете му.
При преподаване това изкушение е особено голямо. Студентът търси думата, преподавателят вече знае понятието и паузата започва да изглежда непоносимо дълга. Само че именно в тази пауза човекът мисли. Когато я запълним вместо него, получаваме по-бърз отговор, но не непременно по-добро разбиране.
У дома ефектът е още по-видим. Децата рядко разказват важните неща в редактирана и логично структурирана версия. Тръгват отдалеч, сменят темата, проверяват реакцията ни. Ако побързаме да дадем съвет, може никога да не стигнем до същинския разговор.
Да слушаме за чувството, а не само за фактите
Дълго време умеех много по-добре да чувам информацията, отколкото емоцията зад нея. Какво се е случило, кога, кой какво е казал, какъв е проблемът и как може да бъде решен – това е удобна територия за всеки човек с управленски навици.
В близките отношения обаче фактите често са само опаковката.
„Тя не ми отговори“ може да означава „Чувствам се пренебрегнат“. „Няма смисъл да говоря с него“ понякога означава „Искам да бъда разбрана, но вече не вярвам, че е възможно“. „Всичко е наред“ може да бъде съобщение с удивително разнообразно съдържание.
Не е необходимо да се превръщаме в аматьори психоаналитици и да тълкуваме всяка въздишка. Достатъчно е понякога да не се втурваме към решението, преди да сме разбрали преживяването.
В управлението този навик също спестява много погрешни реакции. Оплакването невинаги е искане за действие. Понякога служителят иска да бъде чут, преди да може да обсъди разумно следващата стъпка. Ако му предложим решение още на втората минута, може да решим техническата част и да задълбочим човешката.
Да питаме какво е нужно точно сега
Един от най-полезните въпроси в труден разговор е съвсем прост: „Искаш ли да те изслушам, да обсъдим решение или да ти кажа как виждам нещата?“
Този въпрос предотвратява огромно количество добронамерено, но нежелано съветване.
Като преподавател и обучител съм свикнала да давам рамка, обратна връзка и посока. Това е част от работата ми. В приятелството и родителството същият рефлекс невинаги е подарък. Понякога е нахлуване, макар и елегантно аргументирано.
Хората не винаги знаят какво им е нужно, но самият въпрос им връща част от контрола върху разговора. А и ни спасява от класическата ситуация, в която сме предложили пет разумни решения и отсреща са още по-разстроени. Разумът не е виновен. Просто е пристигнал твърде рано.
Да превеждаме посланието на езика на другия
Когато една идея е ясна за нас, лесно приемаме, че сме я обяснили ясно. Това е една от най-устойчивите професионални заблуди.
В европейските проекти едно и също решение трябва да бъде разбрано от юристи, експерти, технически екипи, администратори и партньори от различни държави. Ако изпратим на всички еднакъв текст, спестяваме няколко минути при писането и създаваме часове работа при тълкуването.
В лекционната зала визуалният човек иска да види модела. Аудиалният ще запомни добре формулираната теза и начина, по който е изречена. Кинестетичният има нужда да опита, да приложи, да усети връзката с практиката. Същото разнообразие съществува в заседателната зала и около семейната маса.
Адаптацията не е преструвка. Тя е уважение към факта, че другият човек не живее в нашата глава.
Понякога това означава да нарисуваме схема. Друг път да дадем пример, да повторим спокойно или да оставим време човекът да обработи чутото. Посланието може да е едно и също. Пътят до него не е.
Да не водим важни разговори в неподходящ формат
Някои разговори се провалят още с избора на канал.
Дълго съобщение, написано в раздразнение, почти винаги изглежда по-остро на екрана, отколкото е звучало в главата ни. Иронията губи интонацията си. Краткият отговор може да изглежда студен. Мълчанието придобива значения, които подателят му дори не е подозирал.
В професионалната комуникация писменият текст е необходим, защото създава яснота и следа. Но когато има конфликт, натрупано напрежение или риск думите да бъдат прочетени през силна емоция, разговорът често е по-разумният избор. След него договореното може да бъде обобщено писмено.
В личните отношения правилото е още по-важно. Чатът е чудесен за „Купи хляб“, по-малко надежден е за „Трябва да поговорим за връзката ни“. Изкушаващо е да напишем всичко, защото никой няма да ни прекъсва. За съжаление, няма и да видим как думите ни попадат в другия човек.
Да назоваваме конкретно какво сме видели и оценили
Общото „Благодаря“ е учтиво. Конкретната благодарност създава връзка.
„Благодаря, че остана след срещата и ми помогна да прегледаме документа“ показва, че усилието е забелязано. „Оценявам, че ми каза това директно, макар да не ти е било лесно“ дава стойност не само на думите, но и на смелостта зад тях.
В екипите конкретното признание има особена тежест. Хората искат работата им да бъде видяна, а не просто отчетена. Дежурното „Браво на всички“ след седмици усилия рядко носи усещането, което ръководителят си представя. То е комуникационният еквивалент на служебна картичка с предварително отпечатан подпис.
Същото важи и у дома. Децата бързо разбират разликата между автоматичното „Гордея се с теб“ и вниманието към конкретен избор, усилие или начин, по който са се справили. Първото е приятно. Второто им показва, че наистина сме присъствали.
Да проверяваме дали сме разбрали, преди да реагираме
„Разбирам те“ е фраза, която често използваме малко прибързано. Понякога означава „Чух думите“. Друг път – „Имам подобен опит и вече реших, че знам какво изпитваш“.
По-полезно е да върнем чутото със свои думи: „Правилно ли разбирам, че те е засегнало не самото решение, а че си научила за него последна?“ Така даваме възможност на човека да потвърди или да ни поправи.
Този навик е безценен при напрежение. Много спорове се водят не между две позиции, а между едната позиция и неточната представа на другата страна за нея.
В международна среда проверката на разбирането предпазва от културни и езикови разминавания. В управлението предотвратява грешно изпълнени задачи. В близките отношения намалява вероятността да защитаваме себе си срещу обвинение, което никой всъщност не е отправил.
Преди почти две десетилетия ниският ми аудиален резултат показа нещо, което тогава приех по-скоро като любопитна информация. Днес го разбирам по-добре. Силните ни страни могат да ни отведат далеч, но точно там понякога започваме да разчитаме на тях прекомерно. Умеем да говорим и решаваме, че умеем да общуваме. Умеем да обясняваме и приемаме, че умеем да разбираме. Умеем да бъдем убедителни и пропускаме момента, в който е трябвало просто да бъдем близо.
Визуалното ми присъствие продължава да ми служи прекрасно пред публика. Аудиалното ми напомня, че най-важният човек в един разговор невинаги е този, който държи думата.
Всички непрестанно се учим да общуваме по-добре, стига да сме достатъчно зрели да приемем, че още има какво да учим. Процесът няма край, защото и животът не запазва една и съща конфигурация за дълго. Децата порастват и езикът, който е достигал до тях вчера, днес може да ги затвори. Екипите сменят своята динамика. Новите поколения влизат в университетите и организациите с различни очаквания към авторитета, обратната връзка и близостта. Професионалният ни статут се променя, а с него и тежестта на думите ни. Понякога една реплика, която някога е звучала като мнение, вече се възприема като решение.
Комуникацията, която отваря врати, не се състои в това винаги да намираме съвършените думи. По-важно е да забелязваме кога старият ни начин вече не достига до човека отсреща и да имаме гъвкавостта да го променим.
Понякога трябва да говорим по-ясно. Понякога – по-меко.
А понякога просто трябва да замълчим и да чуем.
Cart is empty 
