Posts tagged: Илиева

През последните месеци участвах в редица събития като панелист и модератор – опит, който ме провокира да споделя няколко наблюдения и съвета за етикета при подобни изяви. Независимо дали става дума за академична конференция, бизнес форум или обществен дебат, сцената изисква не само експертиза, но и осъзнато поведение.

Подготовка и външен вид

• Винаги отчитаме контекста на събитието – дали е делнично или уикенд събитие, бизнес форум, tech конференция или дискусия, организирана от институция. Облеклото трябва да бъде адекватно на формата и аудиторията.
• Пристигаме навреме, за да огледаме сцената, разположението на столовете, микрофоните и кабелите – техническите детайли често спасяват от неудобни ситуации.
• Внимаваме с детайлите при седнало положение – дамите, особено, трябва да се съобразят с височината на столовете и дължината на роклята. Затворените обувки винаги са по-добрият избор.

Поведение по време на панела

• Споделяме времето справедливо, без да монополизираме разговора.
• Уважаваме мнението на останалите и показваме това с активното си слушане – кимане, усмивка, жест на съгласие.
• Кратките, фокусирани отговори са по-ефективни от дългите монолози.
• Фактите и цифрите придават тежест, но прекаляването с тях превръща изказването в тест за паметта.
• Подгответе се за неочаквани въпроси – направете кратък списък с потенциални теми, които аудиторията може да засегне.

Поддържайте зрителен контакт с цялата зала, а не само с модератора или предната редица.

Език на тялото и сценично присъствие

• Power позата – изправен гръб, стабилна стойка, отворена диафрагма – излъчва увереност и уважение към публиката.
• Езикът на тялото говори, дори когато мълчим – осъзнатите движения и спокойното присъствие са част от професионалния имидж.
• Използвайте микрофона – не се отказвайте от него, дори ако смятате, че говорите достатъчно високо.
• Без бележки на сцената, без прекъсвания и без сервилничене. Аудиторията цени автентичността и уважителния тон.

Извън сцената

• Кафе паузите са социалният център на всяко събитие – време за продължение на разговорите и целенасочен нетуъркинг.
• Панелистите и модераторите са едновременно гости и домакини – поздравете хората, които изглеждат сами, и улеснете новите запознанства.
• На бюфета бъдете умерени, а не гладни – един от професионалните трикове е да се хапне предварително.
• Опитайте се да запомните имената на новите контакти и не забравяйте да обмените визитки.

В крайна сметка, сценичният етикет не е просто набор от правила, а израз на уважение – към събитието, към публиката и към самите себе си. Защото автентичността винаги е на мода, а времето остава най-ценната валута.

С най-добрите ми приятели имаме една любима шега, свързана с прочутата лилава гривна с надпис „Свят без оплаквания“. Тя уж има силата да преобрази живота ни за 21 дни, като ни „превъзпитава“ да не се оплакваме, клюкарим или критикуваме. Според правилата, всеки път щом се „задейства“ някое напълно безобидно клюкарче по адрес на неприсъстващ човек, трябва да преместим гривната на другата ръка и да започнем отначало.

Свещеникът Уил Боуен уверява, че ако издържим 21 дни без мрънкане и осъждане, животът ни ще се промени осезаемо към по-добро.

И с тази същата група приятели често обсъждаме емпатията — онова така важно човешко качество, което ни позволява да се свързваме истински един с друг. Понякога дори се чудим дали отказът от оплаквания не противоречи на емпатията. Нали емпатията означава да разбираме и споделяме чувствата на другите? Как тогава да бъдем съпричастни, ако не си позволяваме — или не позволяваме на другите — да изразяват недоволството си?

Особено когато сме българи — народ с, както обичаме да казваме, „вроден ген за мрънкане и съдене“ — и живеем на Балканите, където клюките често са просто част от разговора. Може би затова ни е нужен онзи 20-процентов здравословен толеранс, за който шеговито си позволяваме да вярваме, че е създаден специално за нашите географски ширини.

Но всъщност противоречието между емпатията и лилавата гривна е само привидно. Отговорът се крие в разбирането на разликата между конструктивното изразяване на чувства и хроничното оплакване.

Емпатията е способността да разбираме и споделяме емоциите, мислите и перспективите на другия човек — да се поставим на негово място без осъждане и без нуждата веднага да „поправяме“ преживяванията му. Тя изисква да слушаме в дълбочина и да бъдем истински присъстващи.

Според Уил Боуен оплакването пречи на емпатията, защото ни фокусира върху себе си. Когато се оплакваме, ние гледаме света през негативен филтър. А когато спрем, освобождаваме пространство за истинско слушане и разбиране.

Лилавата гривна не забранява изразяването на трудности — тя просто ни учи да го правим по нов начин. Вместо да кажем „Този човек ме дразни“, можем да се запитаме: „Какво ли преживява този човек, че се държи така?“

Това е преходът от оплакване към емпатия.

Когато престанем да се оплакваме, ставаме по-добри слушатели. Даваме пространство на другите — пространство, в което могат да бъдат чути без страх от осъждане. Хората започват да споделят повече, защото усещат, че не разговарят с поредния участник в състезанието „кой има по-големи проблеми“.

В крайна сметка емпатията не е просто да си представиш как би се чувствал на нечие място, а да разпознаеш уникалния му опит и да реагираш със състрадание, доброта и искрено присъствие.

И може би точно в това се крие тайната на лилавата гривна — не в това да спрем да говорим за трудностите, а да започнем да ги изразяваме с повече разбиране и по-малко осъждане.

Много обичам рождения си ден! За мен този ден е повече от всички други празници – моята Нова година, моето ново начало, моят повод да рефлектирам върху изминалите 12 месеца и да празнувам – успехите, поуките, усмивките, сълзите, себе си и всичко случило се.

Изминалата година беше белязана от промяната – дързостта да се изправя срещу страховете си, да прегърна неизвестното, да се радвам на липсата на план, да изоставя сигурното, удобното и познатото и да се оставя на компаса на вътрешния си глас.

Пуснах стари сценарии, сбогувах се с роли, които вече не ме описват, и се доверих на поканата на Вселената за създаване и преосмисляне. Едни решения идват лесно, други болят, но всяко има своето място в личния ми разказ.

Енергията се преобрази и хората, с които работя, се подредиха в нов ритъм. Промените у дома и в офиса ми показаха, че понякога „ремонт“ не се случва само в помещенията, а и дълбоко в душата. Тялото ми поиска – и му дадох – нова грижа: повече движение, повече сън и уважение към храната, която му поднасям. Типичното ми любопитство ми позволи да навляза по-дълбоко в невронауката и преведох себе си на нов език.

Пуснах дълга връзка с благодарност. А у дома ритъмът се промени: синът ми вече е студент и тръгна по своя път, а ние с дъщеря ми и кучето живеем други утрини. Ритрийтите и тишината между срещите се оказаха истински учители, но може би най-ценният ми урок през тези 12 месеца беше да оставя контрола и да се доверя на невидимата мрежа от синхроничности и знаци – вълшебства, които ме държат в така ценното „тук и сега“.

Поуката? Промяната не идва, когато сме готови, а когато сме честни. Когато страхът от същото стане по-голям от страха от новото. Когато изберем да действаме – малко, смислено, днес.

Какво предстои? Има графици, пътувания, отговорности и онова сладко, особено планиране, което върви рамо до рамо с уроци, домашни и тренировки. Има и огромно поле, което не подлежи на календар – пространството на непознатото, за новите срещи, за неочакваното и за онези малки чудеса, които животът ни подарява, когато сме смели да живеем дълбоко и истински.

Независимо дали изнасяте презентация пред колеги или пеете на сцена, сценичната треска (glossophobia) засяга милиони хора по света. Добрата новина е, че с правилните подходи можем да превърнем страха в енергия и увереност.

Спомням си, че преди повече от 15 години, когато започнах да изследвам темата за презентационни умения и какво прави един презентатор от добър – в съвършен, самата аз се чудех дали сценичната треска може да бъде преодоляна и как. Книгата ми „Усъвършенстване на презентационни умения“ представя много и различни техники, но в този текст споделям практически и изпитани във времето съвети.

Защо сценичната треска е толкова разпространена?

• 77% от хората изпитват поне лек страх от публични изказвания.
• Около 75% признават, че се тревожат пред публика.
• Само 10% обожават да говорят пред хора, а други 10% са напълно парализирани от страха; останалите 80% са някъде по средата.

Интересен факт е, че жените (44%) се притесняват малко по-често от мъжете (37%), а липсата на подготовка обуславя до 90% от тревожността на сцена пред публика.

Сред моите ключови техники за справяне със сценичната треска са:

• Добра подготовка и практика. Колкото по-добре съм подготвена и сигурна в материала си, толкова по-малко ще се тревожа. Не препоръчвам практиката у дома пред огледало, с приятели или записвайки себе си, защото така никога не може да се възпроизведе ефектът на реалността.
• Дихателни техники. Дълбокото и бавно дишане ми помага за успокояване на нервите. Няколко дълбоки вдишвания и издишвания непосредствено преди излизане на сцена или презентиране спомагат за намаляване влиянието на сценичната треска.
• Визуализация на успеха. Представата, че изпълнението минава перфектно, ми дава увереност и настройва психиката ми позитивно.
• Поддържане на зрителен контакт. Фокусът върху един или няколко приятелски настроени човека в залата не е достатъчен. Най-добрият зрителен контакт е според 3-секундното правило – всеки в залата да се почувства удостоен с поглед. Мисля си за представянето ми като за разговор, а не като за изпит.
• Използване на напрежението като енергия. След толкова години, стотици обучения и хиляди участници, не се очаква да изпитвам сценична треска. Но когато усетя мини-напрежение, използвам го като енергия. Това спомага за преобразуването на адреналина в положителна сила, която ме прави по-ангажираща и динамична, и ми помага да усещам пулса на аудиторията – защото всяка аудитория е уникална и различна.
• Прогресивна мускулна релаксация. Последователното стягане и отпускане на различни мускулни групи води до освобождаване на напрежението в тялото, независимо от какво е породено то.
• Присвояване на пространството. Винаги посрещам публиката права и с усмивка. Отивам на мястото на събитието по-рано, за да усетя и „присвоя“ пространството. Така се чувствам още по-уверена в обстановката.
• Фокус върху съобщението. Старая се да поставям акцента върху това, което искам да предам, а не върху себе си. Разбира се, има моменти, в които използвам лични истории, за да пренеса послания и да се асоциирам повече с публиката. Основното е, че мисля за посланието, вместо да се притеснявам за външния си вид или как се справям – макар че винаги полагам грижа за адекватен външен вид, съобразен с повода и аудиторията.
• Контрол върху храненето и стимулантите. Избягвам кофеина и други вещества, които влияят на нервната система. Спазвам дозата от максимум едно кафе, внимавам какво ям преди и по време на обучителен ден. Така избягвам риск от усилване на тревожността и вътрешното напрежение.
• Езикът на тялото. Той излъчва повече от всякаква друга форма на послания. Държа се уверено – и права, и седнала, заемам пространство, усмихвам се. Физическите ни действия влияят върху психиката ни – показвайки увереност отвън, програмирам себе си и хората около мен, че съм във владение на ситуацията.

Когато думите не стигат
Замисляли ли сте се колко често „чуваме“ повече от това, което се казва? Във физическа среща езикът на тялото, зрителният контакт, тонът и микрожестовете ни помагат да разберем истинските емоции и нагласи. Но какво се случва, когато лицето на колегата се побира в малък правоъгълен екран?

Днес над 70% от работната комуникация е виртуална, а според изследвания между 55% и 93% от съдържанието на общуването ни е невербално. Това означава, че голяма част от информацията се губи или изкривява онлайн.

Какво губим зад екрана?
В офиса несъзнателно четем стотици сигнали – стойка, движения на ръцете, паузи преди отговор. Онлайн тези нюанси изчезват, а спонтанните разговори „на крак“ (т.нар. социално безделничество), които могат да отнемат до 75 минути дневно, просто се изпаряват.

Зрителният контакт – дигиталният мост
Проучване на Университета в Тампере показва, че зрителният контакт през камерата активира същите мозъчни области, както при живо общуване. Когато говорите и гледате в камерата, отсрещната страна усеща повече увереност, доверие и ангажираност.

Зрителният контакт онлайн:
• Изгражда бързо връзка
• Подсилва доверието
• Увеличава усещането за присъствие
• Повишава вниманието на аудиторията

Защо видео срещите ни уморяват?
Т.нар. „Zoom умора“ е реален феномен. Изследване със 9 787 участници от Stanford показва, че 34% от умората идва от невербални фактори:

1. Постоянното виждане на собственото лице
2. Чувството, че всички те наблюдават („хипер-поглед“)
3. Ограничените движения пред камерата
4. Усилието да „произведем“ невербални сигнали
5. Трудността да разчитаме сигналите на другите

Жените страдат по-често, поради по-висока чувствителност към тези механизми.

Как да „четем“ другия онлайн

1. Лицеви микроизрази:
   • Бързо кимане – „разбирам, продължавай“
   • Бавно кимане – „мисля върху казаното“
   • Докосване на лицето – знак за самоуспокояване
2. Нюанси в гласа:
   • По-бърза реч – признак на напрежение
   • По-бавна, ритмична – увереност и спокойствие
3. Дигитален език на тялото:
   • Време за отговор на съобщения
   • Пунктуация и емоджита
   • Часът на деня, в който се комуникира
4. Камерата на нивото на очите – така се пресъздава усещането за разговор лице в лице. Стойка или дори кутия за обувки под лаптопа вършат чудесна работа.

Българската култура
У нас дори кимането има особен смисъл – вертикалното клатене може да означава „не“, а хоризонталното – „да“, макар че все повече хора са в синхрон със световните стандарти. Добавете и склонността към по-близка дистанция и по-енергична жестикулация – онлайн тези сигнали често се губят, което усложнява международната и дистанционната комуникация.

Практически съвети

За лидери и мениджъри:
• Използвайте „правилото на петте секунди“ – пауза за реакция
• Насърчавайте използването на камери
• Назовавайте наблюдаваните невербални реакции

За участници в екипи:
• Гледайте в камерата, за да поддържате зрителен контакт
• Използвайте отчетливи жестове
• Потвърждавайте вербално, че слушате

Умението да „четем между пикселите“ става ключово, когато физическите срещи са лукс. Дигиталната комуникация не унищожава невербалния език – тя го трансформира. Този, който владее „дигиталния език на тялото“, ще бъде по-ефективен, по-разбран и по-добре свързан – дори през екрана.

Достъпността е сърцевината на истинското менторство – онзи невидим мост между натрупания опит и мотивацията на менторствания да върви напред. В моята книга „Менторство“ често се връщам към простата истина: добрият съвет не тежи, ако не си там, когато менторстваният има нужда да го чуе.

Ролята на ментора не е просто да раздава напътствия от разстояние, а да бъде човекът, до когото можеш да се допреш и когато всичко върви по план, и когато изпаднеш в съмнение. Когато менторстваният усеща, че може да пише на ментора си, без да се чуди „дали няма да е неудобно?“, тогава започва реалната работа по изграждане на доверие.

Според проучвания, макар че 76% от хората вярват, че наличието на ментор е важно, едва 37% реално имат такъв. Особено тревожен е фактът, че 34% от младите никога не са имали възможност да работят с ментор – въпреки че инициативите за професионално развитие в училище и университет растат. В някои индустрии наличието на добре работеща менторска връзка увеличава шансовете за професионален напредък с цели 19%.

Всичко това показва едно: готови ли сме да бъдем достъпни за хората, които разчитат на нас? Да сме видими, отворени за въпроси (дори и най-наивните), да потвърждаваме, че няма „глупави питания“, а само възможности за растеж.

Защо достъпността е ключът към успешното менторство?
W. Brad Johnson в книгата си On Being a Mentor подчертава: „Менторите, които са отворени и лесно достъпни, са най-ефективни“, защото менторстваният има нужда от подкрепа именно в момента на предизвикателството. Протежетата очакват от ментора „честен, открит диалог“ и възможност за контакт извън официалните срещи – по имейл, телефон или друг канал.

Как един ментор може лесно да остане достъпен?

• Ясни виртуални „отворени часове“ – предварително определени моменти за разговор, които се спазват стриктно. Това създава рамка и предсказуемост.
• Множество канали за комуникация – чат приложения, гласови съобщения, видеоразговори. Приятелството не се случва онлайн, но подкрепата може.
• Ритуали за check-in – началото на всяка среща с простия въпрос: „Как си днес? Има ли нещо спешно?“. Един въпрос, който може да отвори врата към нечия идея или проблем.
• Обратна връзка като компас – след всеки цикъл на менторство тя не е формалност, а възможност да разберем кой има нужда от още нещо и защо.

Може ли някой да бъде истински добър ментор, ако менторстваният не усеща присъствие? Аз вярвам, че не. Истинските уроци се учат тогава, когато има кой да чуе и кой да отговори навреме.

Защото менторството – в основата си – е отговорът: „Тук съм за теб!“

В моя блог често споделям личните си търсения в професионалния свят и вярвам, че никой не стига далеч сам. Споделете: как достъпността на вашия ментор е променила погледа ви към вашия път? А ако още не сте открили своя ментор – какво трябва да направи един човек, за да се почувствате подкрепени?

В книгата „Менторство“ ще откриете още примери, ритуали за предаване на опит и малките знаци, които карат менторствания да вярва и да се осмели. Защото промяната започва с една протегната ръка.

Август е месецът, който поставя на изпитание истинската независимост и устойчивост на един екип. Когато лидерът е в отпуск, именно културата на доверие, яснотата на процесите и взаимопомощта се превръщат в най-важните фактори за поддържане на продуктивност и мотивация.

Между юни и август много компании по света преминават през т.нар. August Slump – забележим спад в ключови показатели: продуктивността намалява средно с 20%, присъствието на работа – с 19%, а нивото на разсейване и социално безделничество нараства с 49%. Основните причини са масовите отпуски, „летният ритъм“ и естественият фокус на хората върху лични и семейни активности.

Данните от анкети сред служители и ръководители обаче показват, че липсата на пряк надзор далеч не е драма:

• 42% от служителите казват, че ефективността им не се влияе от отсъствието на шефа;
• 33.8% дори работят по-продуктивно без постоянен надзор;
• Само 24.3% признават, че се нуждаят от постоянни лидерски насоки, за да поддържат ритъм.

Това разкрива три типа екипи:

1. Неутрални – стабилни процеси и ясни роли, които гарантират постоянство (42%).
2. Самостоятелни – процъфтяват при повече автономия и по-малко бюрокрация (33.8%).
3. Зависими – разчитат на ежедневна подкрепа и губят фокус при липса на лидер (24.3%).

Лично аз винаги съм се стремяла да не съм „незаменим“ ръководител и да не оставям „пожари“ след себе си, без значение къде се намирам и в коя част на годината е. Пътувайки около една трета от времето, съм убедена, че устойчивият екип изисква:

1. Назначаване на заместник с ясно дефинирани правомощия – за приемственост и бързи решения.
2. Крос-тренинг и документация – ключовите процеси да са разпределени и описани, за да не зависят от един човек.
3. Ясни комуникационни канали – редовни срещи, чатове и графици за отчетност, които не допускат „информационни задръствания“.
4. Култура на доверие – насърчаване на автономията, но и даване на навременна обратна връзка.
5. Гъвкави работни схеми – седмични дежурства и разумни очаквания, които пазят ангажираността.

Август не е просто месец на отпуски, а лакмус за зрелостта на корпоративната култура. Екип, който работи уверено и ефективно без 24/7 присъствието на мениджъра, е стратегическо предимство – устойчив, адаптивен и способен да превърне „августовския изпит“ в доказателство за собствената си сила.

Защо говоренето по-малко може да трансформира нашето благополучие?

Изследванията продължават да доказват, че прекарването на време в тишина и говоренето по-малко може драстично да подобри както психическото, така и физическото ни здраве. Ето защо осъзнатото създаване на пространство за тишина може да е едно от най-добрите неща, които можем да направим за себе си.

Може би именно отпуските през летния сезон могат да се превърнат в източник на всички ползи от тишината, описани по-долу.

Физическо здраве – тишината като лечебен инструмент

Само няколко минути мълчание могат да понижат кръвното налягане и сърдечната честота по-ефективно от релаксиращата музика, благодарение на активирането на режима на тялото ни „почивка и храносмилане“. Тишината също така намалява кортизола – хормона на стреса – помагайки на мускулите да се отпуснат, подобрявайки съня и укрепвайки имунната система.

Мозъчна сила и развитие на ума в тишината

Тишината буквално помага на мозъка ни да расте. Проучванията показват, че периодите на тишина могат да стимулират създаването на нови мозъчни клетки в хипокампуса, областта, отговорна за паметта и ученето. Работата или релаксацията в тишина също така повишава фокуса, креативността и уменията за решаване на проблеми, като същевременно намалява умствената умора и стреса.

Емоционален баланс или спокойствие за ума

Тихите моменти дават пространство на мозъка ни да обработва емоциите си и да намалява тревожността. Тишината насърчава самосъзнанието, емоционалната стабилност и по-доброто настроение. Също така ни помага да размишляваме, да придобием перспектива и да вземаме обмислени решения – нещо, което е все по-трудно в забързания ни живот.

По-добри взаимоотношения чрез активно слушане и повече свързаност

По-малкото говорене ни превръща в по-добър слушател като ни позволява да се ангажираме по-дълбоко, да изграждаме по-силни взаимоотношения и да общуваме по-ефективно. Хората, които възприемат тишината, често избират думите си внимателно и се възприемат като по-надеждни и внимателни.

Практически предимства – повече продуктивност, по-добър сън и повече осъзнатост

Тишината намалява разсейването, което улеснява фокусирането и продуктивността. Тя може също така да подобри съня ни, като успокоява ума и тялото преди лягане. Освен това, тихото време естествено насърчава осъзнатостта, помагайки ни да останем в настоящето и центрирани през целия си ден.

Науката за това как тишината променя мозъка ни

Когато сме в тишина, мозъкът ни навлиза в състояние, което подкрепя дълбоките размишления и ученето. Тишината повишава невропластичността – способността на мозъка ни да се адаптира и расте – което ни прави по-устойчиви, гъвкави и емоционално балансирани.

В крайна сметка

Тишината не е просто липса на шум, а мощен инструмент за здраве, щастие и личностно израстване. Независимо дали я намираме чрез медитация, разходка сред природата или просто пауза, преди да говорим, отделянето на време за тишина може да промени живота ни. В свят, който рядко спира да говори, е добре са помним, че понякога тишината наистина е злато.

Страхът от говорене пред публика в повечето случаи възниква още в първи или втори клас, когато детето, научило прекрасно стихотворението си, се изправя пред класа да го каже, за да получи отлична оценка, но има нещастието да се озове на “тъпото място”, както го наричам. Онова място с бяло петно, на което мозъкът блокира и паузата сякаш реже въздуха.

За следващия път, когато се озовете на “тъпото място”, просто излезте от него – сменете, позата, променете локацията си, “върнете” се стъпка назад, както когато отидем до някоя стая за нещо и забравим за какво, връщаме се обратно и някъде по трасето си спомняме.

И все пак, за тези, които искат да усъвършенстват презентационните си умения, предлагам няколко важни стъпки, извадки от книгата ми, която написах за моята докторантура – “Усъвършенстване на презентационни умения”:

1. Подготовка
   1. на себе си – Облечете се и се подгответе, така че по време на говоренето пред множеството да не мислите за себе си – дрехи за публиката, но и дрехи за вас самите (да не личи изпотяване, да не ви стягат, да не ви карат да се занимавате с тях, а не с публиката);
   1. на съдържанието – знайте си нещата – и това, което представяте конкретно, и темата, и естеството на бизнеса. “Въоръжаването” с актуална информация е важен елемент, за да оставим впечатление за компетентност, професионализъм, експертиза, автентичност и достоверност;
   1. на мястото – навременното пристигане и “присвояването” на залата са безценни инструменти за отлично представяне. Винаги оглеждайте сцената, стаята или залата, кабелите, които ще използвате или ще се налага да прескачате, пространството, в което ще се движите и ще презентирате вербално и невербално.
2. Дишане

Дълбокият глас, който те кара да слушаш, идва от диафрагмата, от целия въздухопоток, който можем да си осигурим. Синхронизацията на изречените думи с дишането показва увереност, владение на себе си и на аудиторията;

• Лична история

През личните истории се помни най-лесно – презентаторът си знае историята, а публиката така ще запомни най-много от споделеното;

• Метафорични послания

Чрез метафората можем да “прокараме” много послания на подсъзнателно ниво. Метафорите карат мозъка да превключи на алфа вълни и да бъде по-възприемчив;

• Силен завършек

Завършете с някоя крилата мисъл, с впечатляваща статистика, с мотивационно послание и разбира се, с благодарност за най-ценното – споделеното време.

Говоренето пред публика е умение, не дарба. Може да се развие. Мога да ви помогна чрез индивидуално и специално разработено обучение „Бизнес етикет и комуникация“